Джеймс Купър - Следотърсача

През целия ден на острова не се появиха нито индианци, нито французи. Нощта дойде, за да покрие със своя плащ зловещия и ням маскарад с оная неизменност и непреклонност, с която земята следва своите закони, равнодушна към актьорите пигмеи, и към малките драми, които се разиграват върху нейната гръд сред неразборията на деня. Тази нощ мина далеч по-спокойно от предишната и Мейбъл спа дълбоко, разбрала, че нейната участ ще се реши едва след завръщането на баща й. Сержантът трябваше да дойде на другия ден и щом се събуди, девойката веднага изтича до бойниците, за да погледне към небето, да види какво е времето и какво става на острова. Мъртъвците продължаваха да се шегуват, излегнати на тревата, рибарят все още стоеше надвесен над водата, сякаш бе потънал изцяло в грижите около своята работа, а изкривеното от ужасна гримаса лице на Джени поглеждаше, както и вчера, от вратата на колибата. Времето обаче се беше променило. От юг духаше свеж вятър и макар че беше топло, всичко подсказваше наближаването на буря.

— Не мога повече да понасям това зрелище! — каза Мейбъл, като се отдръпна от бойницата. — По-добре би било да гледам пред себе си неприятеля, отколкото това сборище на мъртъвци.

— Тихо! Те идват. Роса чува вик. Така вика войн, когато взема скалп.

— Не, това не е възможно! Това не трябва да стане!

— Солена вода! — весело възкликна Юнска роса, като погледна през бойницата.

— Вуйчо, моят скъп вуйчо! Значи, той е жив! Ти няма да позволиш да го убият, нали?

— Роса беден жена. Войн не слуша какво Роса говори. Пронизваща стрела води него. Виж!

Но Мейбъл вече беше до бойницата и видя как десетина индианци водят Кап и интенданта право към блокхауса. Индианците вече не се страхуваха, защото знаеха, че щом са пленили двамата останали живи мъже, няма кой да защитава укреплението. Дъхът на Мейбъл секна от страх, когато цялата индианска орда се нареди пред вратата на блокхауса. В същия миг тя видя френския капитан и на сърцето й олекна малко. Пронизваща стрела и французинът тихо, но разпалено разговаряха с пленниците, сякаш ги убеждаваха в нещо. След това интендантът високо повика Мейбъл.

— Прекрасна Мейбъл, умолявам ви, смилете се над нас и погледнете през бойницата — каза той. — Очаква ни неизбежна смърт, ако не отворите вратата на победителите. Умилостивете ги, иначе след половин час ние ще трябва да се разделим със скалповете си.

Мейбъл долови някаква насмешка в молбата на интенданта, а игривият тон, с който беше изречена, още повече затвърди намерението й да не предава блокхауса колкото е възможно по-дълго.

— А ти, вуйчо — каза тя, като доближи лицето си до бойницата, — какво ще ме посъветваш да направя?

— Слава Богу, слава Богу! — възкликна Кап. — Какво бреме падна от душата ми, когато чух милия ти глас, Магнит! Страхувах се, че и теб е постигнала участта на бедната Джени. През последните две денонощия ми беше толкова тежко, сякаш бяха струпали върху гърдите ми цял тон баласт. Ти ме питаш какво трябва да направиш, дете мое, но аз не зная как да те посъветвам, въпреки че си родна дъщеря на родната ми сестра. Само едно мога да ти кажа, мое бедно момиче: проклети да бъдат денят и часът, когато ние с теб дойдохме в тази сладководна локва!

— Кажи ми, вуйчо, истина ли е, че твоят живот е в опасност? Трябва ли според теб да отворя вратата?

— Дебелата верига и двата чифта възли здраво крепят въжетата и аз не бих съветвал никого, който още не е попаднал в ръцете на тези дяволи, да разтваря и развързва каквото и да било. Що се отнася до мен и до интенданта, то ние сме хора на възраст и както би казал честният Следотърсач, човечеството ще преживее и без нас. За интенданта никак не е важно дали ще приключим сметката сега или една година по-късно, пък аз, да бях в морето, щях да зная какво да правя, но тук в тази сладководна яма, как да кажа, ако се намирах на борда на тази крепост, никакви уговорки на индианците не биха ме примамили навън.

— Не обръщайте внимание на брътвежите на вашия вуйчо, прекрасна Мейбъл — намеси се Мюр. — Той явно е сломен от скръб и не е в състояние да се съобразява с обстоятелствата. Ние, трябва да знаете това, сме в ръцете на хуманни и порядъчни хора и нямаме никакви основания да се страхуваме от оскърбления или насилие. Инцидентите, които станаха, са неизбежни по време на война и не могат да изменят нашето отношение към неприятеля. От това, което се е случило, не може да се направи извод, че с пленниците не се постъпва според закона. Нито мистър Кап, нито аз, кълна ви се в честта си, не можем да се оплачем от нищо, след като се предадохме на мистър Пронизваща стрела, чиято доблест и самообладание наистина ми напомнят за древните римляни или спартанци. И все пак, както ви е известно, всеки народ си има свои обичаи и нашите скалпове, ако не ги спасите с капитулацията си, могат да станат законна жертва и да послужат за успокоение на душите на загиналите индианци.