Джеймс Купър - Следотърсача

Това беше страшна минута за Мейбъл. Индианците бяха в такова състояние, че не биха се изплашили от цяла дузина пушки, насочени срещу тях. А мисълта, че в блокхауса има хора, ги разпалваше още повече и те се приближиха, викайки и скачайки като смахнати. Алкохолът още не бе успял да ги повали — довел ги бе само до състояние на крайна възбуда. Отначало те се опитаха да разбият вратата, като напираха вкупом срещу нея; направена от яки греди и обкована с желязо, тя обаче се оказа достатъчно здрава, за да издържи натиска. Не биха я сломили дори обединените усилия на стотина души. Но Мейбъл не знаеше това и сърцето й леденееше от ужас, когато при всеки опит на индианците отдолу долиташе глух удар, Най-сетне Мейбъл се убеди, че вратата сякаш е от камък — тя не само не поддаваше при ударите, но дори не се разтърсваше и само лекото изскърцване на пантите подсказваше, че това е врата, а не стена. То малко я ободри и в желанието си да научи какво я заплашва отвън, тя надникна през една от бойниците, възползвайки се от първата пауза между атаките на индианците. Всъщност към това я подтикна тъкмо тази внезапно настъпила тишина; известно е, че когато човек е изправен пред някаква опасност, най-много се страхува от неизвестността.

Мейбъл видя как двама-трима ирокези разравят пепелта на огнището и раздухват измъкнатите въгленчета. Увлечението, с което вършеха своята работа, стремежът към разрушение и природната сръчност им позволяваха да действат изключително ловко и съгласувано при преследването на жестоката, цел. Белият човек отдавна би се отчаял и би се отказал от опитите да запаля огън с помощта на едва тлеещи в пепелта въгленчета, но тези деца на девствените гори знаеха много неща, които бяха неизвестни на хората от цивилизования свят. Шепа изсъхнали листа, които само индианците знаят къде да намерят, няколко умело подложени сухи съчки и огнището отново запламтя.

Когато Мейбъл се наведе към бойницата, за да погледне долу, видя, че индианците вече са успели да струпат съчки и дърва пред вратата и да ги запалят. Огънят започна да облизва вейка след вейка и скоро целият куп, като пукаше и пръскаше искри, загоря с ярък пламък. Индианците нададоха тържествуващи викове и убедени, че славно са изпълнили своето дело, се върнаха при другарите си. Мейбъл нямаше сили да се помръдне от мястото си. Като омагьосана, тя гледаше с нарастваща тревога разпространението на огъня. Колкото по-силно се разгаряше той, толкова по-високо и по-високо се издигаше пламъкът и скоро през отвора на бойницата я лъхна такава топлина, че тя бе принудена да отстъпи назад. Но едва Мейбъл се бе втурнала към противоположния край, когато през бойницата, която в бързината си бе оставила открита, лумна раздвоеният език на пламъка, осветявайки грубо издяланите греди и притисналата се към тях безпомощна девойка, Мейбъл реши, че е настъпил последният й час. Нямаше как да се измъкне оттук, дяволски предвидливите индианци бяха преградили с огъня единствения изход. Отново и за последен път, както й се струваше тогава, тя се обърна с молитва към Всевишния. Затвори очи и притихна, но това не трая повече от минута. Жаждата за живот я върна към действителността. Отваряйки неволно очи, тя с дълбоко учудване видя, че пламъкът е изчезнал и само по овъглените краища на бойницата продължаваха да пробягват, раздухвани от вятъра, малки огнени езичета. В ъгъла имаше бъчва с вода и Мейбъл, по-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно, взе ведрото, гребна с треперещи ръце вода и я плисна върху тлеещото дърво. Огнените езичета изчезнаха веднага, но димът известно време не й даваше възможност да се приближи до бойницата, Когато вече успя да погледне долу, сърцето й затуптя от радостна надежда. Някой бе разтурил огъня, а залятата с вода врата само димеше.

— Кой е там? — попита Мейбъл, като се надвеси над бойницата. — Провидението ли ми праща помощ?

Долу се чуха леки стъпки и някой тихичко почука на вратата.

— Кой иска да влезе? Ти ли си, скъпи, скъпи вуйчо?

— Солена вода няма тука. Река Свети Лавренти само Сладка вода — бе отговорът. — Отваряй бързо, трябва влиза.

Мейбъл се спусна като стрела по стълбата и с бързи и отмерени движения изтегли резетата. Погълнатата от мисълта за собственото си спасение, тя широко разтвори вратата, забравяйки всяка предпазливост. Първият й подтик бе да бяга, да бяга далеч от този проклет блокхаус, но Юнска роса прегради пътя й и без да обръща внимание на мятащата се в прегръдките й девойка, спокойно заключи вратата.