Джеймс Купър - Следотърсача

Юнска роса каза, че за нея сега е най-подходящият момент да излезе от блокхауса и да се присъедини към своите. Докато се спускаха по стълбата, Мейбъл за миг бе обхваната от известно недоверие, но изпита срам, защото то бе несправедливо към нейната другарка и спасителка и недостойно за нея самата. Когато слязоха долу, всичките й съмнения бяха изчезнали. Отключиха вратата с изключителна предпазливост и когато дръпнаха последното резе, индианката застана точно там, където трябваше да бъде отворът. Едва открехнали вратата — колкото да се промъкне човек, и Юнска роса бе вече навън. В същия миг Мейбъл с треперещи ръце затвори вратата и когато резето отново щракна, тя ясно чу силните удари на сърцето си. Вече можеше да се смята в относителна безопасност и тя намести спокойно останалите две резета. Когато вратата беше здраво заключена, Мейбъл се изкачи горе, за да погледне какво става навън.

Заредиха се дълги и мъчителни часове на очакване. Индианката сякаш потъна в земята. До ушите на Мейбъл достигаха крясъците на пияните индианци — навярно алкохолът ги бе накарал да забравят всяка предпазливост. После видя през бойниците тяхната оргия, която би смразила кръвта й в жилите, ако малко преди това не бе станала свидетелка на още по-ужасни зрелища. Дивите крясъци непрекъснато напомняха на девойката за страшното съседство. Към обед на острова се появи някакъв нов човек. По дрехите и по външността Мейбъл отначало го прие за индианец. Но като се вгледа по-внимателно в мургавото му, загоряло от слънцето и вятъра лице, тя разбра, че е бял. Това повдигна малко духа й — помисли си, че при крайна нужда би могла да разчита на помощта на един бял и цивилизован човек. Уви, нашата героиня не знаеше, че за белите не е така лесно да възпират своите свирепи съюзници, пък и в сметките им не влизаше грижата да ограничават зверствата на индианците.

Денят се стори на Мейбъл като цял месец. Само минутите, прекарани в молитва, минаваха незабелязано. Съображенията на Юнска роса изглеждаха убедителни. И Мейбъл мислеше, че блокхаусът няма да бъде атакуван до завръщането на баща й, когото индианците искаха да примамят в засада. Така че за известно време можеше да не се страхува за своята безопасност. За сметка на сегашната сигурност обаче, Мейбъл си представяше бъдещето в най-мрачна светлина. Въображението й рисуваше картините на ужасите, които я очакваха, ако попаднеше в плен. Най-често виждаше в мислите си Пронизваща стрела с неговото обидно внимание към нея. Тя знаеше, че ако не убият пленниците си на самото място, индианците ги отвеждат в своите селища и ги предават на племето, Слушала бе за много бели жени, които прекарвали остатъка от живота си във вигвамите на победителите. За да прогони тези мисли, Мейбъл падаше на колене и отново потъваше в молитви.

Колкото и да бе опасно положението на нашата героиня през деня, то стана още по-опасно, когато мракът започна да са сгъстява над острова. Намерените в запасите на англичаните спиртни напитки бяха довели вече индианците до пълно изстъпление, Опитите на французина да им отнеме рома се оказаха напразни и той благоразумно се оттегли на близкия остров, където бе устроил своя бивак. Очевидно предпочиташе да се държи настрана от своите съюзници, от които можеше да се очаква всичко. Преди да си отиде обаче, френският офицер успя с риск за живота си да загаси огъня и да прибере всичко, с което биха могли да го разпалят отново. Той се страхуваше да не би индианците да подпалят блокхауса, който му бе необходим за по-нататъшното изпълнение на неговия план, Французинът с удоволствие би им отнел и оръжието, но индианците с последните искрици съзнание в помътените си мозъци се хващаха за ножовете и бойните секири, сякаш ставаше дума за честта им. А да отнесе карабините, като им остави оръжието, с което бяха свикнали да си служат, беше безсмислено. Скоро се разбра колко благоразумно бе постъпил французинът, като загаси огъня. Той едва се беше скрил от погледа на индианците, когато един от тях предложи да запалят блокхауса. Малко преди това и Пронизваща стрела бе напуснал пияната орда, след като се бе убедил, че ирокезите са съвсем обезумели. Уморен до смърт след двете безсънни нощи, прекарани в разузнаване, той заспа веднага, щом се тръшна върху сламата в една от колибите. Сега сред индианците нямаше вече ни един, който би могъл да защити Мейбъл. Впрочем ирокезите едва ли подозираха за нейното съществуване, когато десетина от тях, замаяни и войнствено настроени, приветстваха с възторжени викове предложението на своя пиян съплеменник.