Джеймс Купър - Следотърсача

— И ти мислиш, че аз ще бъда в безопасност тук до завръщането на банда ми?

— Не знай. Дъщеря каже най-добре, кога баща дойде.

Мейбъл изпита тревожно чувство, когато видя как блеснаха черните очи на индианката при тия думи, В главата й се зароди неприятното подозрение, че Юнска роса се опитва да измъкне за своите съплеменници полезни сведения, които биха могли да причинят смъртта на баща й и на неговите войници. Но едва успя да помисли това, когато един силен удар по вратата дойде сякаш като отговор, за да й напомни не за предполагаемата, а за близката опасност.

— Това са те! — възкликна девойката. — А може би, Юнска роса, вуйчо ми и интендантът търсят убежище. Сега аз съм длъжна да пусна дори мистър Мюр.

— Защо не погледа? Много дупки — нарочно направен.

Мейбъл я разбра веднага и се приближи до една от долните бойници, прорязана в издаващата се над първия етаж част на пода, внимателно повдигна бруса, който обикновено закриваше отвора, и предпазливо надникна, за да види какво става долу до вратата. По това как Мейбъл трепна и по лицето й се изписа тревога, индианката се досети, че долу стоят нейни съплеменници.

— Червен човек — каза Юнска роса и предупредително допря пръст до устните си.

— Четирима! Всички са страшно боядисани и с кървави трофеи на поясите. С тях е и Пронизваща стрела.

Юнска роса бе отишла към ъгъла, където бяха струпани резервните пушки. Тя взе една от тях, но като чу името на мъжа си, замръзна на място. Колебанието й обаче не трая дълго, тя се отправи към бойницата и тъкмо искаше да пъхне дулото на пушката, когато Мейбъл, която не беше в състояние да преодолее отвращението си към всяко убийство, я хвана за ръката.

— Какво правиш, Юнска роса! — възкликна девойката. — По-добре е аз да умра, отколкото да вдигнеш ръка срещу мъжа си.

— Не закача Пронизваща стрела — отвърна Юнска роса с лек вътрешен трепет. — Не закача червен човек. Не стреля тях, плаши само.

Като разбра намерението на Юнска роса, Мейбъл престана да й оказва съпротива. Пъхайки пушката в прореза, индианката се стараеше да вдига колкото е възможно по-голям шум. Тя почака, за да привлече вниманието на индианците, и едва тогава натисна спусъка. Преди още да бе стихнало ехото от изстрела, Мейбъл отново започна да укорява своята приятелка, макар че тя вършеше всичко това заради нея.

— Нали ми обеща, че няма да стреляш — каза тя. — Ами ако беше улучила мъжа си?

— Юнска роса още не стреля, а те всички бяга — отвори й с усмивка индианката и като се приближи до друга бойница, за да види какво правят нейните съплеменници, от все сърце се разсмя. — Всички войн скрили в храсти, всички войн мисли Солена вода и офицер тук. Сега трябва внимава.

— Слава Богу! Остават ми още няколко минути за молитва, за да не умра като Джени само с мисъл за живота и за земното благополучие.

Юнска роса остави пушката и седна срещу сандъка, на който се бе отпуснала останалата без сили Мейбъл — известно е, че радостта предизвиква не по-малко силна реакция от мъката. Индианката огледа изпитателно нашата героиня и на Мейбъл й се стори, че лицето на Юнска роса изведнъж стана сурово и загрижено.

— Пронизваща стрела велик войн — каза важно жената на тускарора. — Всички момиче в племето все него гледа. И бледолика красавица има око.

— Какви са тия думи, Юнска роса? Защо ме гледаш така странно? Какво искаш да кажеш?

— Защо бои се Юнска роса стреля Пронизваща стрела?

— Защото би ми било страшно да видя как една жена убива собствения си мъж. Не, Юнска роса, по-добре ще е мене да убият, отколкото да стана свидетелка на такова нещо.

— А бледолика скуоу не мислила друго?

— Нищо друго, Юнска роса, Бог ми е свидетел. Но нима това е малко? Достатъчно ужаси видях днес. А ти какво още подозираш?

— Не знай. Бедна девойка тускарора много глупав. Пронизваща стрела велик войн и всичко гледа. Кога спи, вика бледолика красавица. Велик войн обича много жена.

— Как, Юнска роса, прието ли е у вас войнът да има няколко жени?

— Има колко може храни. Голям ловец — много жени. Пронизваща стрела има само Юнска роса, но много гледа, много мисли, много вика бледолика девойка.

Мейбъл сама бе забелязала това по време на общото им пътуване и неведнъж се бе чувствувала оскърбена от прекаленото внимание на тускарора, но като чу подобен намек от устата на неговата жена, й стана още по-неприятно. Тя много добре разбираше какво огромно влияние оказват обичаите и традиционното мислене при тия работи, но освен неприятното чувство и унижението да се вижда като неволна съперница на Юнска роса, тя изпитваше страх, че в сегашното й положение ревността може да застраши сериозно нейната собствена безопасност. Но като се вгледа внимателно в Юнска роса, Мейбъл започна постепенно да се успокоява. В откритите черти на простодушната индианка, привикнала да скрива своите чувства, можеше да се видят следите на болката от отхвърлената любов, но дори да изпитваше най-сериозни подозрения към бялата си приятелка, на лицето й не можеше да се открие и най-малък израз на коварство или ненавист.