Джеймс Купър - Следотърсача

За голямо свое учудване отначало не забеляза на острова нито една жива душа — нито приятели, нито врагове. Не се виждаха французи и индианци, но носеното от вятъра, леко бяло облаче подсказваше в каква посока трябва да се търсят. Стреляха откъм острова, от който бе дошла Юнска роса, но Мейбъл не знаеше дали неприятелят е още там, или вече е успял да премине на отсамния бряг. Като погледна през бойницата, от която се откриваше изглед към поляната, където бе паднал Макнаб, Мейбъл се вцепени от ужас: и тримата войници лежаха мъртви до своя капрал. Те бяха притичали при първата тревога и бяха убити с по един изстрел и един след друг от невидимия враг, за когото така пренебрежително се изказваше преди малко Макнаб.

Не се виждаха нито Кап, нито поручик Мюр. Със свито сърце Мейбъл се вглеждаше във всяка пролука между дърветата, изкачи се и най-горе в кулата на блокхауса, откъдето се виждаше целият остров — поне дотолкова, доколкото позволяваше гъстата растителност. Напразно. Тя вече си представяше трупа на своя вуйчо, прострян върху тревата като труповете на войниците, но не можа да го открие никъде. Като се обърна към храстите, където бе привързана лодката, Мейбъл видя, че тя все още стоеше там. Изглежда някаква случайност бе попречила на Мюр да избяга с нея. Гробна тишина цареше на острова, а неподвижните тела на войниците придаваха на този зловещ покой нещо нетърпимо ужасно.

— Мис Мейбъл — закрещя отдолу жената, понеже нямаше сили да овладее страха си, тя не можеше да мълчи, но все пак не пропусна да каже „мис“, по-скоро от уважение към образованата девойка, отколкото към чина на нейния баща, — кажете, за Бога, живи ли са някои от нашите? Чувам, че някой стене. Но вече притихна! Господи, индианците ще довършат всички!

Мейбъл едва сега си спомни, че един от убитите войници е мъж на Джени и потрепери при мисълта какво би могла да направи от отчаяние жената, като узнае за неговата смърт. Стоновете, които долитаха до блокхауса, зее още оставяха някаква надежда, макар Мейбъл да предполагаше, че стене вуйчо й, когото никъде не можете да види.

— Нека се надяваме на милостта на Всевишния, Джени, без да пренебрегваме средствата за спасение, които са в наши ръце — отговори тя. — Пази вратата и в никакъв случай не я отваряй, без да ме питаш.

— Мис Мейбъл, кажете ми, моля ви, не виждате ли някъде моя Санди? Ако можех само да му съобщя, че съм в безопасност, ще му бъде по-леко на душата независимо дали е свободен, или е в плен.

Санди, мъжът на Джени, лежеше мъртъв и се виждаше добре от бойницата, през която гледаше нашата героиня.

— Но защо не отговаряте? — нетърпеливо повтори жената, разтревожена от мълчанието на Мейбъл.

— Няколко войници лежат около тялото на Макнаб — отговори Мейбъл, защото лъжата при тия страшни обстоятелства й изглеждаше като кощунство.

— А Санди там ли е? — попита жената с дрезгав и глух глас, от който тръпки минаваха по кожата.

— Много е възможно, чакай да видя колко са: един, двама, трима, четирима… и всички в червените мундири на нашия полк.

— Санди! Пази се, моля те! — закрещя в изстъпление жената. — Тичай по-бързо при мен, каквото и да става там! Заедно ще делим и мъки, и радости. Плюй на вашата глупава дисциплина и на войнската чест, време ли е сега да се мисли за тях! Санди!… Санди!

Мейбъл чу резкия шум от вдигането на резето, изскърцването на вратата. В очакване на неизбежното, за да не кажем ужасното, Мейбъл остана прикована към бойницата и скоро видя Джени, която тичаше между храстите към купчината мъртъвци. Няколко секунди само бяха достатъчни за жената, за да стигне съдбовната поляна. Ударът бе така неочакван и рязък, че в своето объркване тя не беше в състояние да осъзнае цялата му съкрушителна сила. В главата й проблесна дивата, полубезумна мисъл, че това е някаква мистификация. Въобрази си, че войниците са решили да я подиграят за нейния страх. Наведе се, хвана ръката на мъжа си — тя беше още топла и на Джени й се стори, че той ей сега ще се засмее.

— Как можеш да си играеш със смъртта, Санди? — викаше тя, като го дърпаше за ръката. — Проклетите индианци ще ви избият до един, ако не се скриете в блокхауса като порядъчни войници. Да вървим, да вървим! Всяка минута е скъпа!

С отчаяно усилие Джени обърна тялото на мъжа си, главата на войника клюмна назад и малката куршумена рана на слепоочието, от която още шуртеше кръв, й обясни мълчанието на Санди. Когато страшната истина се разкри пред нея с пълна сила, тя закърши ръце, зави тъй, че ехото се разнесе по всички краища на острова и падна безчувствена върху група. Но колкото страшен и пронизителен да беше този сърцераздирателен вопъл, той би могъл да се приеме като нежна музика в сравнение с воя, който го последва. Над острова прогърмя бойният вик на ирокезите и около двайсетина индианци, внушаващи ужас с нарисуваните си лица и със странните си украшения, изскочиха от засадата си, бързайки да придобият така желаните скалпове. Пронизваща стрела изтича пръв и тъкмо неговата бойна секира пръсна черепа на безчувствената Джени. Не бяха минали и две минути, откак нещастницата бе изскочила от блокхауса, а окървавените й коси вече висяха като трофей на пояса на индианеца. Не останаха назад и неговите съплеменници и Макнаб, и войниците не приличаха вече на заспали мирен сън хора. Зверски обезобразените им трупове плуваха в кръв.