Джеймс Купър - Следотърсача

Мейбъл не разбра защо капралът така неочаквано се разгневи, но все пак реши да не отстъпва.

— Слушала съм често, че шотландците притежават две превъзходни воински качества: храброст и предпазливост, и съм убедена, че капрал Макнаб няма да посрами честта на своята нация.

— Попитайте за това родния си баща, мис Дънъм, той отдавна познава капрал Макнаб и с удоволствие ще ви посочи всичките му недостатъци. Той е мой началник, сражавали сме се заедно, а неговият чин му дава право да съди за поведението и характера на своите подчинени.

— Баща ми има много добро мнение за вас, Макнаб. В противен случай би ли ви поверил острова и всички, които се намират тук, в това число и собствената си дъщеря? Освен това зная, че той особено много разчиташе на вашето благоразумие и на вашата бдителност и се надяваше, че на първо място ще бъде осигурена защитата на блокхауса.

— Ако той искаше да защитава честта на петдесет и пети полк, скрит зад дебелите греди, щеше да остане тук и да командва сам. Искрено казано, не е нито в кръвта, нито в нравите на шотландците да бягат от бойното поле, преди да е почнала атаката. Нашето предпочитано оръжие открай време е бил мечът и ние обичаме да срещаме врага лице срещу лице в ръкопашен бой. А този американски начин на водене на войната, който сега е на такава почит, ще накърни славата на оръжието на негово величество, ако не понижи и бойния дух на неговите войски.

— Истинският войник никога не пренебрегва бдителността и предохранителните мерки. Самият майор Дънкън, най-храбрият от храбрите, проявява постоянна грижа за безопасността на своите подчинени.

— Лунди също си има слабости: в тукашните горски схватки той започва да отвиква от меча и от едва покритите с дребни храсти степи. Но, мис Мейбъл, повярвайте на моята дума — думата на стария войник, отдавна прехвърлил петдесетте: няма по-сигурен начин да насърчиш неприятеля от този, да му покажеш, че се боиш от него. Тукашната война с индианците съвсем не е така страшна, както си я представят в разпаленото си въображение вашите земляци. Ние, шотландците, сме родени в открита страна и нито се нуждаем, нито търсим прикрития, сама ще видите, мис Дънъм…

Внезапно капралът подскочи, падна с лице към земята, после се обърна по гръб. Всичко стана така мълниеносно, че Мейбъл едва ли бе успяла да чуе острия пукот на изстрела. Нашата героиня не извика, дори не потрепери, случилото се бе така изненадващо, така ужасно, така неочаквано, че не оставяше място за проява на каквато и да било слабост. Напротив, следвайки естествения стремеж да се помогне на човека, който е в опасност, тя се хвърли към капрала. Макнаб беше още жив и очевидно бе успял да осъзнае случилото се. На лицето му бяха застинали ужасът и объркването, които се появяват у хората, застигнати ненадейно от смъртта, и — както по-късно й се струваше на Мейбъл — закъснялото разкаяние на своеволен и упорит грешник.

— Бягайте бързо в блокхауса! — изхриптя Макнаб, когато Мейбъл се наведе над него в стремежа си да долови последните му думи.

Едва сега нашата героиня осъзна истинските размери на опасността, която я заплашваше, и необходимостта да се действа незабавно. Тя бързо погледна простряното в краката й тяло на капрала, увери се, че Макнаб не диша, и се спусна да бяга презглава. Блокхаусът не беше далече, но когато Мейбъл стигна до него, Джени, жената на войника, помислила в паническия си страх само за собственото си спасение, хлопна вратата под носа й. Докато Мейбъл я молеше да й отвори, се чуха още пет или шест изстрела, които така изплашиха бедната жена, че тя не успяваше да дръпне резето, наместено без всякакво усилие от нея само преди една-две минути. Все пак след малко Мейбъл усети, че вратата се поддава на натиска, и щом се образува малък отвор, тя се промъкна настрани през него. Сърцето на девойката не биеше вече така тревожно и бързо, тя се бе овладяла достатъчно, за да действа разумно. Като отстрани Джени, която трескаво се стремеше да заключи отново, Мейбъл широко разтвори вратата и не я затвори, докато не се убеди, че наблизо няма никой от останалите участници в експедицията и че никой не се опитва да се скрие в блокхауса. Сега разпорежданията и действията й станаха по-спокойни и по-обмислени. Вратата бе залостена само с едно от резетата. На Джени бе наредено да стои до входа и да бъде готова да отвори светкавично при първото искане на някой от своите, а Мейбъл се изкачи по подвижната стълба до горното помещение, откъдето през бойниците можеше да се огледа островът, доколкото позволяваха храстите и дърветата. Като ободряваше останалата долу Джени, Мейбъл внимателно изследваше околността.