Джеймс Купър - Следотърсача

Трагичната сцена се разигра за много по-кратко време, отколкото ни бе потребно, за да я разкажем. Неволна свидетелка на всичко това, Мейбъл стоеше неподвижна, сякаш бе прикована на място от зли духове, безсилна да откъсне очи от ужасната картина, забравила за надвисналата над нея самата заплаха. Но щом видя как поляната, където лежаха убитите, се изпълни с шумни и ликуващи индианци, които празнуваха своята победа, тя изведнъж си спомни, че Джени бе оставила вратата незаключена. Сърцето й заби силно. Вратата бе единствената й защита срещу неизбежната гибел и тя се хвърли към стълбата, с намерение да слезе долу и да я залости здраво. Но едва стигнала до втория етаж, Мейбъл чу как пантите изскърцаха и реши, че вече всичко е свършено. Паднала на колене, наплашената, но доблестна девойка отправи мислите си към Всевишния в очакване на смъртта. Но волята й за живот беше по-силна от молитвите и макар че устните й помръдваха, шепнейки думите, тя напрегнато се вслушваше във всеки шум, който идеше отдолу. Когато чу изтракването на резетата — не на едното, както бе искала от Джени, за да пусне бързо вуйчо й, ако той се появи, а на всичките три, тя скочи на крака, мислите й за Бога отстъпиха пред събудилата се отново надежда и девойката цяла се превърна в слух.

В мигове на опасност мозъкът работи трескаво. Най-напред Мейбъл помисли, че в блокхауса е влязъл вуйчо й и тъкмо се канеше да се спусне долу и да се хвърли в прегръдките му, когато я спря друга мисъл: ами ако това е някой от индианците, който е решил да се заключи от своите събратя, за да граби сам? Тази мисъл се подкрепяше и от пълната тишина долу, която не съответстваше на шумния характер на експанзивния Кап, а по-скоро подхождаше на неприятелската хитрост. Ако в блокхауса бе влязъл някой от своите, това биха могли да бъдат само Кап или интендантът, защото, както с ужас бе започнала да разбира истината Мейбъл, от цялата група на острова бяха оцелели тя, Кап и Мюр — ако двамата наистина бяха все още живи. Тези мисли приковаваха Мейбъл на място и една-две минути в блокхауса пареше напрегната тишина. Девойката стоеше в подножието на стълбата, която водеше нагоре, а отворът за долния етаж се намираше до противоположната стена. Очите й бяха устремени в тази посока и всеки миг тя очакваше от отвора да се покаже свирепото лице на някой индианец. Опасенията й бързо се превърнаха в увереност и Мейбъл започна да се оглежда, за да намери място, където би могла да се скрие. Отдалечаването на катастрофата с няколко минути вече беше за нея блестяща перспектива. В помещението имаше няколко бъчви. Мейбъл се прикри зад тях и през процепа между две бъчви продължи да наблюдава отвора. Направи опит да се помоли пак, но мигът беше прекалено страшен за подобно утешение. Ушите й доловиха лек шум, сякаш някой се изкачваше крадешком по стълбата и от прекалено старание да бъде предпазлив се издаваше сам. После нещо изпука — очевидно някое от стъпалата на стълбата издаде предателския звук. Мейбъл си спомни, че сама беше причинила подобен шум, когато се изкачваше нагоре. Има мигове, в които човек е способен да изпита много повече чувства, отколкото в течение на дълги години. Животът, смъртта, непоносимата физическа болка внезапно се издигнаха с цял ръст над сивото и еднообразно всекидневие. Сега Мейбъл можеше да бъде сравнена с прекрасна мраморна статуя. Но това беше само измама за окото. Никога през целия й кратък живот слухът на Мейбъл не е бил така чувствителен, очите й — така бдителни, а чувствата й — така изострени и напрегнати до краен предел. Все още не се виждаше нищо, но очите на девойката, придобили изключителна острота от страха, вече различаваха някого, който се намираше на няколко инча от отвора. После се показаха черните коси на някакъв индианец, който се изкачваше толкова бавно, че движението на главата му наподобяваше движението на минутната стрелка на часовника, след няколко мига се появи тъмночервеното чело и накрая, на равнището на пода — цялото мургаво лице. Когато човешкото лице е наполовина скрито, то рядко изглежда хубаво и докато главата на индианеца инч след инч се подаваше от отвора, Мейбъл, омагьосана от блуждаещите черни очи и от техния свиреп израз, си представяше всевъзможни ужаси. Но щом над пода се появи цялата глава, Мейбъл, вглеждайки се по-внимателно, разбра, че пред нея е нежното, развълнувано и одухотворено от една своеобразна красота лице на Юнска роса.