Джеймс Купър - Следотърсача

— По-добро мнение! Разбира се, че имам по-добро мнение за теб, отколкото за всеки друг, защото никъде по земята не може да се намери човек с твоята честност и почтеност, с твоята скромност, справедливост и мъжество.

— Ах, Мейбъл! Колко ласкави и ободрителни са думите ти. Сержантът все пак не е бил толкова на погрешен път, колкото аз се опасявах.

— Чуй ме, Следотърсачо, в името на всичко свято и справедливо те умолявам да не остава нищо неизяснено помежду ни по този тъй важен и за двама ни въпрос. Аз те ценя, уважавам те, почитам те, както почитам своя скъп баща, но жена никога не мога да ти стана…

Промяната в израза, изписана по лицето на събеседника й, беше тъй внезапна и тъй голяма, това, което Мейбъл изрече, така бързо се отрази на Следотърсача, че думите й се спряха на гърлото независимо от силното й желание да изясня нещата докрай. Мисълта, че ще му причини страдание, беше достатъчна, за да я накара да замлъкне. Известно време никой от двамата не произнесе нито дума.

Суровите и груби черти на Следотърсача изразяваха такова разочарование, такава силна мъка, че Мейбъл се изплаши. Дишането му се затрудни и той неволно се хвана за гърлото, сякаш искаше да се облекчи от някаква остра физическа болка. Мейбъл ужасена гледаше пръстите му, които се свиваха конвулсивно.

— Следотърсачо — развълнувано подхвана тя, щом успя да овладее гласа си, — аз може би казах повече, отколкото всъщност исках да кажа, всичко на този свят е възможно и ненапразно говорят, че понякога жените сами не знаят какво точно искат. Моля те, разбери само едно: ние двамата с теб едва ли някога можем да изпитваме чувствата, които един мъж и една жена изпитват един към друг.

— Аз няма… Вече никога няма да мисля за това, Мейбъл — с усилие изговори Следотърсача. Думите излизаха от устата му тъй, сякаш нещо го душеше за гърлото. — Не, не, никога вече няма да мисля за това, няма да мисля за теб, нито за която и да било друга.

— Следотърсачо, скъпи Следотърсачо, разбери ме, не придавай по-голямо значение на думите ми, отколкото им придавам аз самата. Един такъв брак би бил неразумен и може би дори неестествен.

— Да, неестествен, наистина неестествен. И аз така казвах на сержанта, но той настояваше на своето.

— Ах, Следотърсачо, нещата съвсем не са били тъй прости, както аз си ги представях. Дай си ръката, скъпи приятелю, и ми покажи, че не ме мразиш. За Бога, усмихни ми се пак.

— Да те мразя ли, Мейбъл? Да ти се усмихна?

— Дай ми ръката, силната, предана, мъжествена ръка, не, двете ръце, Следотърсачо, двете ръце. Няма да се успокоя, докато не се уверя, че ние пак сме приятели и че всичко това е било само едно недоразумение.

— Мейбъл — каза ловецът, като гледаше с тъга благородната и пламенна девойка, която държеше грубите му, обгорели от слънцето ръце в своите нежни и красиви пръсти, и се засмя по обичайния си безмълвен начин, докато в това време по лицето му, неспособно да скрие вълнуващите го противоречиви чувства, се четеше дълбока мъка. — Мейбъл, за всичко това е виновен сержантът!

Той не можеше повече да се владее и сълзите като дъжд рукнаха по страните му. Пръстите му отново се свиха конвулсивно на гърлото, а гърдите му с мъка се повдигаха, сякаш някакво непоносимо тежко бреме беше легнало отгоре им и той напразно се мъчеше да се освободи от него.

— Следотърсачо, Следотърсачо… — почти изкрещя Мейбъл. — Моля те, недей, само това недей. Кажи ми нещо, усмихни ми се, кажи ми една мила дума, кажи ми нещо, с което да покажеш, че ми прощаваш.

— Сержантът е виновен, сержантът не беше прав — възкликна Следотърсача, като се мъчеше да се усмихне през сълзи, и тази неестествена смесица от мъка и привидна веселост разтърси Мейбъл до дъно. — Аз си го знаех, аз си го знаех, и казвах на сержанта, но той въпреки тона направи грешка.

— Ние ще продължим да бъдем приятели, макар и да не стана твоя жена — продължи Мейбъл почти толкова разстроена, колкото своя събеседник, и едва съзнавайки какво говори. — Можем завинаги да бъдем приятели и ще бъдем.

— Аз знаех, бях сигурен, че сержантът се заблуждава — подхвана отново Следотърсача, след като с голямо усилие на волята успя да се овладее. — Знаех си, че аз, простият ловец, не мога да се харесам на една девойка, отраснала в града. И по-добре щеше да бъде да бях останал с това убеждение, Мейбъл. И много по-добре щеше да бъде ти да не се бе отнесла с мене така ласкаво и мило, да, много по-добре щеше да бъде.

— Ако аз по някакъв начин неволно съм събудила у тебе лъжлива надежда, Следотърсачо, то никога няма да си го простя. Повярвай ми, по-скоро съм готова аз самата да страдам, отколкото да те гледам ти да страдаш.