Мястото, до което се бяха изкачили, се извисяваше над необятната водна шир, стелеща се на североизток, блеснала под лъчите на следобедното слънце, но все още запазила следите от преминалата над нея буря. Брегът обхващаше езерото в огромен полукръг, чиито очертания се губеха в далечината на югоизток и на север.
Наоколо, докъдето можеше да стигне погледът, не се виждаше нищо друго освен гора — дори и най-малък признак на цивилизация не нарушаваше еднообразието и грандиозното величие на природата. Бурята бе отнесла кутера зад линията от укрепления, с които французите се стремяха да опашат владенията на англичаните в Северна Америка. Следвайки по воден път линията за съобщение между Големите езера, неприятелят беше разположил фортовете си по бреговете на Ниагара, докато нашите пътници бяха много мили на запад от тази прочута река.
Кутерът беше останал само на една котва, тъй като нямаше вече опасност, и се полюляваше свободно върху вълните. В далечината той приличаше на красива, изящно изработена играчка, чието място по-скоро беше под стъклен похлупак вместо сред разбушуваната стихия, с която неотдавна се беше борил. Лодката лежеше долу върху тясната чакълеста брегова ивица, прилична на тъмно петънце, напълно защитена от вълните, които се разбиваха с грохот о брега.
— Колко далече сме от всякакви човешки жилища — възкликна Мейбъл, след като продължително и замислено наблюдава гледката. Живият й бърз ум веднага възприемаше и запечатваше всяка по-характерна особеност. — Ето това вече наистина е граница!
— А има ли такива красиви гледки край морето и около големите градове? — попита с нескрит интерес Следотърсача.
— Не, струва ми се, че не. Там всичко те кара да мислиш повече за себеподобните и да забравяш Бога.
— И на мен нещо ми подсказваше, че е така, Мейбъл. Аз съм само един обикновен ловец, недодялан и необразован, зная го добре, но тук, в моя дом, Бог е тъй близо до мене, както е близо до краля и кралския дворец.
— Че кой може да се съмнява в това? — отвърна Мейбъл, като премести поглед от красивата гледка към грубото и сурово, но честно лице на събеседника си, малко удивена от разпалените му слова. — Тук човек се чувства много по-близо до Бога, отколкото в града, където мисълта ти се отвлича по най-различни неща.
— Ти изказваш същите мисли, които аз бих искал да изкажа, Мейбъл, но така понятно и ясно, че отсега нататък ще ме бъде срам да предавам със свои думи това, което чувствам. Аз съм обиколил надлъж и нашир бреговете на това езеро преди войната, за да ловя дивеч със скъпа кожа, бил съм и тук. Е, не точно на това място, разбира се, а ей там, дето се вижда поразеният от гръм дъб, до купчината ели…
— Как, Следотърсачо, нима можеш да запомниш с такава точност всички тези подробности?
— Това са нашите улици и къщи, нашите църкви и дворци. Как няма да ги помня. Веднъж се уговорихме с Голямата змия да се срещнем след половин година, точно в дванайсет часа на обед, под един бор, а двамата в това време се намирахме на триста мили от него. И ако по волята на Провидението не го е поразил гръм, дървото сигурно и досега си седи на същото място, на петдесет мили от всякакво поселище, сред гъстата гора, в която се въдят необичайно много бобри.
— А вие срещнахте ли се на уреченото място в уречения час?
— Все едно да ме питаш дали слънцето изгрява и залязва. Когато стигнах до бора, заварих Голямата змия да седи облегнат на ствола му, с изпокъсани дрехи и окаляни мокасини. Делауерът попаднал в едно блато и здравата се измъчил, докато се измъкне от него, но тъй както слънцето изгрява иззад хълмовете на изток сутрин и залязва зад планините на запад вечер, така и той в уречения час беше на мястото. Да, в Чингачгук човек може да бъде напълно сигурен, той винаги е верен на думата, която е дал — било на приятел, било на неприятел.
— А къде е той сега, защо днес не е с нас?
— Той е по следите на мингосите, което трябваше да върша и аз, ако човешката природа не беше тъй слаба.
— Но ти стоиш над тези неща, Следотърсачо. Аз не съм срещала досега друг човек, тъй чужд на всяка слабост.
— Ако под това разбираш здраве и сила, Мейбъл, то мога да кажа, че Провидението наистина е било благосклонно към мен, макар да мисля, че всеки, който живее на открито и обикаля горите, за да дири следите на дивеча а на врага и заспива с чиста съвест, не допуска лекаря до себе си. Но и аз съм човешко същество в края на краищата, и аз съм способен на такива чувства, на каквито са способни и другите.
Читать дальше