Джеймс Купър - Следотърсача

— А защо не, Мейбъл? Ако ти не познаваш нашите обичаи тук по границата, то знаеш повече от всички нас нравите на града и най-различни забавни истории. Казваш, че си лекомислена, аз не знам какво точно означава лекомислена, но ако означава нещо красиво, то според мен не е недостатък. Суетна не си и това личи от милото внимание, с което изслушваш моите неумели разкази за скитанията ми из гората и за ловните ми походи. А колкото до неопитността, тя ще се изличи с годините. Освен това, Мейбъл струва ми се, че мъжете малко мислят за тези неща, когато си избират жена.

— Следотърсачо… думите ти… това, което говориш, не е сериозно, нали? Ти просто се шегуваш.

— На мен винаги ми е приятно да бъда край тебе, Мейбъл, и аз ще спя по-спокойно тази нощ, отколкото през цялата изминала седмица, ако мога да се надявам, че този разговор ти е тъй приятен, както е на мен.

Не можем да твърдим, че Мейбъл Дънъм не беше забелязала досега топлото чувство, което Следотърсача хранеше към нея. Нейната женска проницателност отдавна й го беше подсказала и тя неведнъж бе имала случай да забележи, че към уважението и приятелството, които той й засвидетелстваше, се примесва и една особена нежност, която и най-грубите мъже понякога са способни да проявяват към жените. Но мисълта, че той сериозно възнамерява да се ожени за нея, никога не беше минавала през ума на чистата и простосърдечна девойка. Сега истината изведнъж проблесна в съзнанието й, и то не толкова под влияние на думите му, колкото на начина, по който ги изговаряше. Мейбъл внимателно се вгледа в суровото, честно лице на ловеца и по нейното собствено личице се изписа загриженост и състрадание. Когато тя заговори отново, на Следотърсача по-скоро му се искаше да вярва на нежната интонация на гласа й, отколкото на думите й, които имаха за цел да го отблъснат.

— Ние с теб трябва да се разберем открито, Следотърсачо — каза тя, чистосърдечно развълнувана. — Между нас не бива да остава нито едно облаче. Ти си тъй откровен и искрен, че би било грях от моя страна да не ти отвърна със същата откровеност и искреност. Ти, разбира се, се шегуваш и в действителност изпитваш към мене само обикновено приятелство, каквото човек с твоята мъдрост и опитност е напълно естествено да изпитва към девойка като мене!

— Да, да, напълно естествено, и аз така мисля, Мейбъл. Сержантът ме уверяваше, че той е изпитвал същото към твоята майка, а и аз съм забелязал подобни чувства у младите хора, които от време на време съм превеждал през пустинята. Да, да, разбира се, това чувство е напълно естествено — ето защо така лесно се породи и на душата ми е така радостно от него.

— Думите ти ме тревожат, Следотърсачо! Говори по-открито, или да оставим изобщо този разговор. Ти не… искаш да кажеш… ти не мислиш… не искаш да ме убедиш…

Тук дори безстрастната Мейбъл нерешително се спря. Девическият срам й попречи да изрече това, което тъй горещо желаеше да изкаже. Накрая обаче събра цялата си смелост и решила да узнае докрай истината колкото се може по-бързо, след моментно колебание продължи:

— Нима ти искаш да кажеш, Следотърсачо, че сериозно смяташ да ме поискаш за жена?

— Тъкмо това смятам, Мейбъл, тъкмо това, и ти изрази желанието ми много по-просто и ясно, отколкото аз с моята горска недодяланост бих могъл да изразя… Ние със сержанта вече се разбрахме по този въпрос, остава само ти да си съгласна. Той е убеден в това, макар че аз много се съмнявам дали изобщо мога да харесам на девойка, достойна да стане съпруга на най-добрия и изряден мъж в Америка.

По лицето на Мейбъл първо се изписа недоумение, което бързо отстъпи място на дълбока печал.

— Моят баща! — възкликна тя. — Баща ми възнамерява да ме прави твоя жена, така ли, Следотърсачо?

— Да, да, Мейбъл, тъкмо това възнамерява. Той дори казваше, че ти с радост ще се съгласиш и почти успя да ме убеди, че това наистина ще е така.

— Но на теб самия, разбира се, ти е безразлично дали тези надежди ще се осъществят, нали?

— Не те разбирам!

— Искам да кажа, че ти си разговарял за този брак с моя баща без всякакво друго намерение, освен да му угодиш, и че чувствата към мен не зависят от това, какъв отговор ще ти дам?

Ловецът се взираше напрегнато в красивото личице на Мейбъл, цялото обляно в руменина от неочакваните и тъй нови за нея преживявания. Всяка черта на неговото открито лице изразяваше дълбоко възхищение.

— Често съм си мислил, че съм щастлив, когато, пълен със сили и здраве, бродех из горите след някой успешен лов, вдишвайки чистия планински въздух, но сега разбирам, че всичко това е било празно и безсъдържателно в сравнение с щастието, което бих изпитал, ако знаех, че ти имаш по-добро мнение за мен, отколкото за всички останали.