Джеймс Купър - Следотърсача

Следващият половин час беше все още изпълнен с несигурност и тревога и през цялото това време всички със страх следяха лота. Накрая се успокоиха и уморени заспаха, без да виждат в съня си неизбежна смърт.

Към обед бурята се укроти. Яростта и стихна така внезапно, както беше и избухнала. Два часа след като вятърът се уталожи, повърхността на езерото все още продължаваше да бъде неспокойна, но бляскавите пенливи гребени на вълните се бяха скрили; след още два часа езерото си възвърна обичайния вид и вече представляваше само една леко развълнувана водна шир. Вълните все още се блъскаха о брега една след друга, все още шумеше прибоят, но нагоре не отскачаха облаци от пръски. Големите водни талази ставаха все по-полегати, вълнението, предизвикано от внезапно налетялата буря, постепенно се успокояваше.

При слабия ветрец, който духаше откъм изток, лекото корабче едва ли щеше да успее да се пребори с все още развълнуваната водна стихия, затова всяка надежда „Вихър“ да продължи пътя си през този следобед беше изоставена. Джаспър, който негласно пое командването на кутера, даде нареждане да се вдигнат последователно главните котви, да се подготви прибирането и на спомагателните котви, за да може „Вихър“ да потегли веднага щом времето позволи.

Междувременно пътниците, които бяха свободни от грижата за тези задължения, потърсиха начин да се развлекат, доколкото им позволяваха условията, разбира се.

Както всички хора, непривикнали с ограниченото пространство на кораба, Мейбъл стоеше на палубата и отправяше тъжни погледи към брега. Най-после тя изрази желание, ако е възможно, отново да стъпи на сушата. Следотърсача, който стоеше редом с нея, я увери, че няма нищо по-лесно от това, тъй като на кораба имало лодка, а лодката била най-удобното средство да се премине прибоят. След кратки колебания и двоумение, тя се обърна с молба към сержанта. Той посрещна благосклонно желанието й, даде съгласието си и след малко всичко необходимо, за да се изпълни на дело прищявката й, беше готово.

Групата, която щеше да тръгне за брега, се състоеше от сержант Дънъм, дъщеря му и Следотърсача. Мейбъл, привикнала вече да пътешествува с кану, смело се настани в средата, баща й седна на носа, а Следотърсача, който щеше да поеме длъжността на кормчия, застана на кърмата. Той изобщо не прибягваше до помощта на греблото, защото вълните от време на време изтласкваха лодката така стремително напред, че да се направлява движението й, беше невъзможно. Докато стигнат до брега, Мейбъл неведнъж съжали за неблагоразумието си, но Следотърсача всеки път я окуражаваше и се държеше така спокойно и хладнокръвно, с такава твърда ръка направляваше лодката, че дори и една девойка би се стеснявала да признае страха си пред него. Нашата героиня в никой случай не можеше да се нарече страхлива и макар че обстановката беше крайно необичайна, това плаване й доставяше неизмерима наслада. Вярно е, че в отделни моменти, когато леката като орехова черупка лодка литваше подобно на лястовица върху разпенения гребен на вълната, сърцето й почти спираше да бие, но щом се плъзнеха надолу и опасното премеждие останеше зад гърба им, Мейбъл, сякаш засрамена, че се е поддала на страха пред тази стремителна надпревара, поруменяваше цяла и започваше да се смее. Това вълнуващо надпрепускване продължи обаче съвсем кратко, макар че разстоянието между кутера и брега значително надхвърляше четвърт миля, пирогата измина този път само за няколко минути.

Като слязоха от лодката, сержантът нежно целуна дъщеря си. Нали беше войник, той се чувстваше много по-сигурен и защитен на твърда земя, отколкото във водата. Като преметна оръжието си през рамо, той заяви, че смята да поскита около час из гората, за да търси дивеч.

— Следотърсача ще остане с тебе, дъще, и надявам се, ще ти разкаже интересни неща за живота из този див край или за някое свое приключение с мингосите.

Ловецът се засмя и обеща да пази Мейбъл. Сержантът се изкачи по едно леко възвишение и след няколко минути се скри в гората. Мейбъл и Следотърсача се отправиха на другата страна и след кратко изкачване стигнаха до малък скалист нос, откъдето се откриваше обширна и необичайна панорама. Мейбъл седна на края на една скала, за да си поеме дъх и да си отпочине, а спътникът й, чиито здрави мускули бяха привикнали на много по-големи усилия от това, за да почувстват умора, застана прав до нея, опрян по обичайния си изящен начин на дългата си пушка. Изминаха няколко минути в мълчание. Мейбъл с възхищение съзерцаваше разкрилата се пред нея гледка.