Джеймс Купър - Следотърсача

Докато сержантът и Кап мълчаливо наблюдаваха тази картина, Джаспър и хората му усилено работеха на бака. Веднага щом получи разрешение да се заеме с предишните си задължения, младият човек повика на помощ няколко войници, събра пет-шест души от екипажа и се зае усърдно с изпълнението на тъй дълго отлаганата задача. При плаването в сравнително тесни пространства, каквито са езерата, котвите никога не се прибират на борда на кораба, а котвените въжета не се развързват и това избави Джаспър от излишна работа, неизбежна при кораби, плаващи по моретата. След като двете главни котви вече бяха готови за спускане и въжетата бяха размотани, Джаспър спря за момент работата, за да се огледа. През това време не бяха станали никакви благоприятни промени, кутерът бавно се носеше към брега и с всяка изминала минута ставаше все по-ясно, че не може да се придвижи и с един инч към вятъра.

Джаспър още веднъж огледа внимателно езерото и даде ново разпореждане с тон, който показваше, че не бива да се губи нито минута. Две спомагателни котви вече стояха на палубата и въжетата бяха завързани за тях, свободните краища на тези въжета пък бяха завързани за петите на главните котви — с една дума, всичко беше готово, очакваше се само подходящият момент, за да бъдат спуснати. Докато привършваха приготовленията, Джаспър беше непрекъснато в движение, обзет от някаква възбуда, после се успокои и напрежението отстъпи място на съсредоточена решителност. Той се оттегли от бака, който вълните заливаха всеки път, когато „Вихър“ забиваше нос, тъй че работещите там моряци почти през цялото време се намираха изяло потопени във водата. Търсейки някое по-сухо място, младият човек се спря на средната част на палубата. Там намери Следотърсача, застанал редом с Мейбъл, и интенданта. По-голямата част от пътниците на „Вихър“, с изключение на тези, които вече изброихме, се намираха долу — едни лежаха на койките си, надявайки се да намерят облекчение от мъчителната морска болест, други със закъснение се отдаваха на разкаяние заради греховете си. От момента, в който килът на „Вихър“ се беше потопил в прозрачните води на Онтарио, сега за първи път на борда му прозвучаха молитви.

— Джаспър — обърна се към своя приятел ловецът, — цяла сутрин с нищо не помогнах, защото, както е известно, моите способности са без всякаква полза тук на кутера, но ако по благоволението на всевишния дъщерята на сержанта стигне жива до брега, оттам вече благополучно ще я заведа до форта, тъй като познавам добре гората.

— Но дотам е много далеч, Следотърсачо! — намеси се Мейбъл. Всички бяха тъй близо един до друг, че каквото кажеше един, се чуваше и от останалите. — Боя се, че никой от нас няма да стигне жив до форта.

— Да, пътят ще бъде опасен и дълъг. Мейбъл, макар че немалко жени са преминавали дори по-опасен и по-дълъг път от този. Но ето какво искам да ти кажа, Джаспър — ти или аз, един от двама ни трябва да отведе Мейбъл до брега с лодка. Друго средство да я спасим няма.

— Аз съм готов да направя всичко, за да й помогна — отвърна Джаспър с тъжна усмивка, — но никоя човешка ръка не е в състояние да преведе лодка през тия огромни вълни в буря като тази Все пак още не съм загубил надежда да спусна котва. Веднъж успяхме да спасим „Вихър“ по този начин почти от същата беда като сегашната.

— Ако ще спускаш котва, Джаспър — намеси се сержантът, — защо не го сториш веднага? Всеки фут, който губим сега, ще бъде от значение, когато започнем да дрейфуваме на котва.

Джаспър се приближи до сержанта, взе ръката му и крепко я стисна, изразявайки по този начин силните си, почти неудържими чувства.

— Сержант Дънъм — каза той тържествено, — вие сте добър човек, макар че неотдавна се отнесохте грубо е мен. Обичате ли дъщеря си?

— Нима се съмняваш в това, Сладка вода? — отвърна сержантът с хриплив глас.

— Ще й дадете ли… ще дадете ли и на всички нас единствената възможност да спасим живота си?

— Какво трябва да направя, момчето ми, какво трябва да направя? Досега постъпвах тъй, както ми диктуваше съвестта. Кажи, какво трябва да направя?

— Да ме подкрепите срещу мистър Как в продължение на пет минути и всичко, което човек може да направи, за да спаси „Вихър“, ще бъде направено.

Сержантът замлъкна нерешително, защото беше твърде привикнал към дисциплина, за да отмени дадената веднъж заповед. Но той не обичаше и нерешителността. Освен това изпитваше дълбоко уважение към познанията на своя шурей в мореплаването. Докато сержантът размишляваше, Кап се отдели от кормилото, до което стоеше заедно с кормчията, и се приближи към групата.