Джеймс Купър - Следотърсача

— Не вземай толкова присърце всичко това, Джаспър — каза му тя развълнувано, с оная спонтанна откровеност, с която младите девойки неволно издават съкровените си чувства. — Този, който те познава, не може да се съмнява в твоята невинност. Следотърсача казва, че е готов да гарантира за тебе с живота си.

— В такъв случай, Мейбъл — попита младежът и очите му грейнаха, — в такъв случай ти не ме мислиш за предател, за какъвто ме смята баща ти?

— Моят мил баща е войник и е длъжен да постъпи тъй, както му повелява войнишкият дълг. Но неговата дъщеря има право да мисли за теб като за човек, който й е направил много добрини.

— Мейбъл… аз не съм свикнал да разговарям с девойки като теб или да споделям с когото и да било чувствата и мислите си. Сестра не съм имал, а майка ми умря още когато бях дете, затова не знам дали им е приятно на девойките да слушат…

Мейбъл беше готова да даде всичко на света, за да узнае това, което Джаспър се поколеба да изрече, но вродената й сдържаност и девическата й скромност надделяха над женското й любопитство. Тя зачака мълчаливо той да заговори отново.

— Искам да кажа — продължи младият човек след известна пауза, която още повече го накара да се смути, — че нямам опит и не познавам привичките и начина на мислене на девойки като теб, затова ти ще трябва да допълваш сама всичко онова, което аз не бих могъл да изрека.

Мейбъл имаше достатъчно въображение, за да разбере всичко, но девойките предпочитат първо да чуят словесния израз на някои мисли и чувства, преди да открият сами своето разположение. Мейбъл смътно съзнаваше, че чувствата на събеседника й са именно такива и с присъщата на жените лекота и сръчност побърза да промени разговора, който не й се искаше да бъде продължен в тази несръчна и неудовлетворителна форма.

— Кажи ми само едно нещо, Джаспър, и аз ще бъда доволна — твърдо каза тя, подчертавайки с това, че е уверена в себе си, но и в него. — Ти не заслужаваш женското подозрение, което тежи над теб, нали?

— Не, Мейбъл — отвърна Джаспър, като гледаше в нейните теменуженосини очи така открито и простосърдечно, че дори само това беше достатъчно да разколебае и най-силното недоверие. — Кълна се в спасението на душата си — не!

— Аз го знаех, можех да се закълна в това — радостно възкликна девойката. — И все пак баща ми не го прави с лошо чувство… Но ти не бива тъй да се огорчаваш, Джаспър.

— Сега имам толкова много причини да се безпокоя за друго, че за това дори и не мисля.

— Джаспър!

— Не искам да те плаша, Мейбъл, но ако някой можеше да убеди твоя вуйчо, че трябва да промени схващанията си за управлението на „Вихър“… Ала той е толкова по-възрастен и по-опитен от мене, че съвсем естествено се доверява повече на собствената си преценка, отколкото на моята.

— Нима мислиш, че кутерът е в опасност? — бързо попита Мейбъл.

— Боя се, че да… Във всеки случай ние, моряците от езерото, смятаме, че по-голяма опасност от тази не може да съществува за кутера. Но кой знае, може би един стар и опитен моряк от океана ще намери начин да го спаси.

— Джаспър, ние всички разчитаме на твоето умение да управляваш „Вихър“! Ти познаваш езерото, познаваш кораба — само ти единствен можеш вярно да прецениш истинското ни положение!

— Аз се безпокоя за тебе, Мейбъл, и може би това ме прави по-боязлив от обикновено. Да си призная открито, знам само едно средство, което може да спаси кутера от крушение през следващите два-три часа, но твоят вуйчо отказа да го възприеме. Може би аз се заблуждавам поради невежеството си. Той не напразно казва, че Онтарио е чисто и просто една сладководна локва.

— Нима смяташ, че това може да има значение? Помисли за скъпия ми баща, Джаспър! Помисли за себе си, за всички онези, чийто живот зависи от една твоя дума, казана навреме, за да ги спаси.

— Аз мисля за тебе, Мейбъл, а това е повече, неизмеримо повече, отколкото да мисля за всички останали, взети заедно — прочувствено отвърна младият човек, а горещият му поглед говореше по-красноречиво от всякакви думи.

Сърцето на Мейбъл заби бързо и благодарна усмивка озари поруменялото й лице. Но опасността беше тъй близка и тъй сериозна, че тя не можеше да си позволи тъкмо сега да се отдава на радостни мечти.

Погледна със сияещи очи Джаспър, но в следващия миг тревогата отново я овладя.

— Не бива да допускаме упоритостта на вуйчо ми да стане причина за нещастие. Иди още веднъж на палубата, Джаспър, и повикай баща ми да дойде тук в каютата.