Джеймс Купър - Следотърсача

— Да, разбирам. Така именно може да разсъждава една девойка, която при това носи името Дънъм. Всеки друг е по-добър от стария й вуйчо и всеки нехранимайко знае повече от стария моряк! Такава е човешката природа, Следотърсачо! Но аз не съм човек, дявол да го вземе, който ще се отклони дори на клафтер вляво или вдясно от определения курс заради прищявката на някаква си капризна двадесетгодишна девойка или пък… — Тук Кап леко понижи глас. — Или пък заради тези, които знаят само да се обтягат като струни на парадите на петдесет и пети пехотен полк на негово величество. Нима съм плавал четиридесет години по океана, за да дойда тук на сладководното езерце да ме учат какво е човешка природа? Ама че упорита буря, брей! Все тъй, сякаш самият Борей 64 64 Борей — у древните гърци — североизточен вятър, тачен като бог. — Б. пр. собственоръчно раздухва, меха. Но какво е това чам откъм подветрената страна? — прибави той, като разтърка очи……Земя! В това съм тъй сигурен, както че ме наричат Кап. Бряг, и то висок!

Следотърсача не отговори, само поклати глава и с тревога заследи изражението но лицето на Кап.

— Земя! В това съм тъй сигурен, както съм сигурен, че се намираме на „Вихър“ — повтори Кап. — Брегът, към който духа вятърът, е на по-малко от миля разстояние от нас, но с такъв чудесен пояс от пенести вълни, каквито не можеш да видиш по цялото крайбрежие на Лонг Айлънд.

— А това обнадеждаващо ли е, или отчайващо? — попита Следотърсача.

— Ха! Обнадеждаващо, или отчайващо! Нито едното, нито другото. Не, не, няма нищо обнадеждаващо в това, но един моряк не бива да оставя да бъде обезкуражен. Вие никога не се плашите или обезкуражавате, когато сте в гората, нали, приятелю?

— Не, струва ми се, че не. Когато опасността е голяма, аз се старая да я открия, да я разпозная и после търся начин да се избавя от нея. Иначе моят скалп отдавна щеше да съхне във вигвама на някой минго. Тук на езерото обаче не умея да откривам следи, и затова се чувствувам длъжен да се подчинявам. И все пак не бива да забравяме, че на борда с нас има и една девойка като Мейбъл Дънъм. Но ето че идва баща й. Той сигурно немалко се безпокои за детето си.

— Намираме се, както изглежда, в трудно положение, братко Кап — каза сержантът, като се присъедини към тях, — ако съдя но това, което чух от двамата моряци на бака. Те казват, че на кутера не може да се издигне повече нито едно платно, а вятърът ни носи така бързо, че след час-два ще ни изхвърли на брега. Надявам се, че страхът им ги е заблудил, ти как мислиш?

Кап нищо не отговори. Обърна унило поглед към брега, после погледна със злоба към наветрената страна, сякаш, ако можеше, с удоволствие би се сдърпал с вятъра.

— Може би ще бъде добре, братко — продължи сержантът, — да извикаме Джаспър и да се посъветваме с него какво да правим по-нататък. Тук от французи няма какво да се страхуваме, а освен това момчето при никакви обстоятелства не би ни оставило да се удавим, ако може да помогне.

— Да, да, цялата беда произлиза от тези именно проклети обстоятелства! Но хайде, нека дойде младежът. Нека дойде. Ще му задам умело няколко въпроса и ще изтръгна от него истината, ще видиш.

Щом самонадеяният Кап даде съгласието си, веднага пратиха да извикат Джаспър. Младежът се яви незабавно. Цялото му поведение и изражението на лицето му говореха за оскърбено достойнство, което сержантът и Кап, които го наблюдаваха, приписваха на това, че измяната му е разкрита. Щом стъпи на палубата, първата му работа беше да хвърли тревожен поглед наоколо, за да си изясни в какво положение се намира кутерът. И този единствен поглед му беше достатъчен, за да разбере каква опасност ги грози. Както всеки моряк, той отначало погледна небето откъм наветрената страна, после проследи с очи целия хоризонт и накрая ги спря на стръмния бряг откъм подветрената страна. Тогава всичко му стана ясно за миг.

— Изпратих да те повикат, Сладка вода — започна Кап, като скръсти ръце и взе да се олюлява с важен вид, — за да чуя нещо за пристанището откъм подветрената ни страна. Уверен съм, че твоята злоба не се простира тъй далеч, че да желаеш да удавиш всички ни, особено жените. Предполагам, че ще постъпиш както подобава на един мъж и ще ни помогнеш да отведем кутера на някое безопасно място, където да пуснем котва и да изчакаме тази буря да премине.

— Готов съм по скоро да умра, отколкото да допусна някаква беда да сполети Мейбъл Дънъм — отвърна с жар младият човек.