Джеймс Купър - Следотърсача

— Те ни виждат — забеляза сержантът — и навярно смятат, че сме се върнали заради бурята и сме попаднали в подветрената страна на пристанището. Да, ето го и самия майор Дънкьн, застанал на североизточния бастион, познах го по високия му ръст и по офицерите, които го окръжават!

— Сержанте, струва си да изтърпим малко подигравки, стига да можем да влезем в устието на реката и спокойничко да си пуснем котва, а, какво ще кажеш? В такъв случай ще можем да свалим на брега и този мастър Сладка вода и да очистим кораба от него.

— Да, не би било лошо, но колкото и слаб моряк да съм, зная, че това е невъзможно. Никакъв плавателен съд не може да се обърне при такава буря към наветрената страна на езерото.

— Да, зная, сам виждам… И колкото и да ви се нрави на вас, жителите на сушата, видът на земята, ще трябва да я изоставим. Що се отнася до мен, по време на такава тежка буря съм спокоен само когато съм сигурен, че земята е далече-далече зад мене.

В това време „Вихър“ толкова се беше приближил до брега, че се наложи незабавно да го обърнат и да го насочат отново към откритата вода. Кап нареди да поставят специално пригодения за бури стансел, да спуснат гафела 61 61 Гафел — наклонена греда, прикрепена от единия край към мачтата и опъваща горния край на наклоненото платно. — Б. пр. и да обърнат кормилото надясно. Лекото корабче, което като същинска патица се гмуркаше във вълните, леко се наклони, пое напред и подчинявайки се на кормилото, ускори ход и полетя по гребените, гонено от бурята. Кутерът тъй бързо бягаше напред, че скоро фортът и групичката разтревожени наблюдатели по крепостните валове потънаха в мъглата. Последваха редица маневри, чрез които „Вихър“ трябваше да задържи курса си по посока на вятъра, и отклонявайки се по вълните, той отново пое тежкия си път към северния бряг.

Изминаха часове, без да настъпи някаква промяна. Вятърът продължи да се усилва, докато най-после дори и придирчивият Кап благоволи да признае, че „започва наистина славен ураган“. Към залез слънце „Вихър“ отново се обърна пред вятъра, за да не се натъкне през нощта на северния бряг. Към полунощ временният капитан, след като по заобиколен начин поразпита екипажа и доби някаква най-обща представа за големината и формата на езерото, реши, че се намира приблизително по средата между двата бряга. Височината и дължината на вълните подкрепяха това предположение. Трябва да кажем, че сега вече Кап започваше да изпитва уважение към тази сладка водица, на която двадесет и четири часа по-рано с презрение се бе надсмивал. След полунощ вятърът задуха с небивала ярост и старият моряк се принуди да признае, че не може да се бори срещу него. Огромни маси вода се стоварваха върху палубата на малкото корабче с такава сила, че то цялото се тресеше и въпреки че притежаваше отлични мореходни качества — беше леко и подвижно, вълните заплашваха всеки момент да го премажат под тежестта си. Моряците на „Вихър“ твърдяха, че никога досега не са преживявали такава буря и това действително беше така, защото Джаспър, който отлично познаваше всички реки, носове и пристанища, дълго преди да започне ураганът, щеше да отведе кутера близо до брега и да го закотви на някое безопасно място. Но Кап за нищо на света не искаше да се посъветва с младия моряк, който все още седеше затворен долу, и реши да действа така, както би действал, ако се намираше в океана.

Беше един часът след полунощ, когато отново издигнаха допълнителния стансел, събраха грота и насочиха кутера по посока на вятъра. Макар почти всички платна на корабчето да бяха събрани, „Вихър“ с чест защитаваше името, което носеше. В продължение да осем часа той буквално летеше напред, състезавайки се по скорост с чайките, които като обезумели кръжаха над него в бурята, очевидно страхувайки се да кацнат в кипящия котел на езерото. Настъпващото утро не донесе нищо ново. Хоризонтът представляваше само един тесен пръстен от навъсено небе и клокочеща вода, сякаш двете разбунтувани стихии — вятърът и водата — се бореха една с друга в някакво неимоверно безредие. Междувременно екипажът и пътниците на кутера по принуда седяха в пълно бездействие. Джаспър и лоцманът продължаваха да стоят долу, но щом люлеенето малко понамаля, почти всички останали се изкачиха на палубата. Докато закусваха, мълчаха и само се споглеждаха, сякаш се питаха безмълвно един друг как ли ще свърши в последна сметка тази борба между стихиите. Единствено Кап оставаше напълно спокоен. Колкото повече се усилваше бурята, толкова повече се разведряваше лицето му, походката му ставаше по-енергична и движенията по-уверени, защото с това му се откриваше възможност да прояви цялото си професионално умение и мъжество. Той стоеше на бака със скръстени на гърдите ръце, балансираше с тялото си като опитен моряк и следеше с поглед пенливите гребени на вълните, които се разбиваха в кутера, оставяйки сребриста следа, а пръските им в бързия си полет сякаш се устремяваха към самото небе. И в този величествен момент един от моряците неочаквано извика: