Джеймс Купър - Следотърсача

— Няма що, трябва да призная, че кутерът се държи добре — добави старият моряк, — но вятърът духа със силата на гюлле, изстреляно от четиридесет и два фунтово оръдие! Не можех и да допусна, че тук на вашето сладководно езерце може да завее такава хала. Впрочем мен това ни най-малко не ме тревожи, напротив, сега езерото ви доби естествен вид и ако… — Той с отвращение изплю няколко капки вода, стекли се в устата му от покритото му с пръски лице. — И ако тази проклета вода беше солена, бих се чувствал отлично.

— Колко време се движим в тази посока, братко Кап — попита бдителният войник, — и според теб с каква скорост?

— Два или три часа може би. Първите два „Вихър“ препускаше като кон. О, сега вече сме на открито. Да си кажа истината, съседството с тези острови никак не ми се хареса, макар да бяха откъм наветрената страна, затова сам хванах кормилото и изведох кутера на миля или две встрани. Сега ти гарантирам, че сме откъм подветрената страна. Казвам „откъм подветрената“, защото винаги е по-добре да се намираш откъм наветрената страна на някой остров, нека бъдат дори десетина или дванадесет, но когато става въпрос за хиляда, то най-добре е да се отклониш и да се плъзнеш колкото се може по-скоро откъм подветрената им страна. Не, не, ето ги там, в мъглата, и нека там си и останат. Чарлс Кап малко го е грижа за тях.

— Северният бряг лежи от нас само на пет или шест мили, братко Кап, а аз знам, че в тази посока се намира просторен залив, затова мисля, че ще е по-добре да се посъветваме за нашето положение с някой от екипажа, ако не решим да извикаме горе Джаспър Сладката вода, и да му поръчаме да ни закара обратно в Осуиго. Немислимо е да стигнем поста, ако този вятър продължава да ни духа право в лицето.

— Няколко сериозни професионални причини ме карат да възразя на всички твои предложения, сержанте. Първо — командирът не може да признае невежеството си, защото ще разстрои дисциплината… Да, да, зетко, разбирам защо клатиш глава, но нищо не разстройва така дисциплината, както да признаеш невежеството си. Познавах един капитан на кораб, който цяла седмица се движи в неверен курс, само и само да не си признае грешката, и не можеш да си представиш какво уважение си спечели сред екипажа, просто защото те нищо не разбраха.

— Това може да го направиш на солената вода, братко Кап, но тук едва ли. Освен това дългът ми повелява по-скоро да освободя Джаспър от ареста, отколкото да разбия кутера о канадския бряг.

— И да се намериш във Фронтеняк! Не, сержанте, „Вихър“ е в добри ръце и тъкмо сега ще научи нещо от мореплавателското изкуство. Ние сме в открита вода и само един луд ще се реши да приближи сушата в такава буря. Аз ще стоя през всичкото време на вахта и по този начин ще избегнем всяка опасност освен дрейфа, но при такова леко и ниско корабче дори и дрейфът не е страшен. Предостави всичко на мене, сержанте, и аз ти гарантирам с името на Чарлс Кап, че всичко ще мине отлично.

Сержант Дънъм беше принуден да отстъпи. Той имаше голямо доверие в мореплавателските познания на своя шурей и се надяваше, че Кап ще оправдае доброто му мнение, като се заеме грижливо с управлението на кутера. От друга страна, недоверието и любовта растат в зависимост от това, с което се подхранват, а той така се боеше от измяна, че беше готов да повери съдбата на цялата група в ръцете на всеки друг, но не и на Джаспър. В името на истината трябва да признаем, че сержантът се ръководеше от още едно съображение. Задачата, с която го бяха натоварили, по право следваше да се възложи на офицер и майор Дънкън бе възбудил силно недоволство след младшите офицери в гарнизона, като я беше поверил на човек с такъв скромен чин. Дънъм разбираше, че да се върне във форта, без дори да е стигнал до местоназначението, би означавало истински провал, който дълго щеше да се помни, и като мярка за наказание на негово място веднага щяха да назначат офицер с по-висок чин.

Когато денят напредна, онези от пътниците на „Вихър“, които имаха правото свободно да се движат, се появиха на палубата. Тъй като вълните не бяха още много високи, можеше да се заключи, че кутерът все още се намира в подветрената страна на островите, но за онези, които познаваха езерото, беше ясно, че им предстои да преживеят една от тежките есенни бури, каквито често вилнеят в този край. Никъде не се виждаше земя, Мрачният и пустинен хоризонт придаваше на езерото някакво тайнствено величие. Ниските заоблени вълни се разбиваха по-бързо от високите вълни на океана а водата, обикновено съперничеща по цвят на прекрасната синева на южното небе, сега беше зелена и мрачна и не искреше с онзи блясък, който й придаваха ярките слънчеви лъчи.