Джеймс Купър - Следотърсача

Войниците скоро се наситиха на тази гледка и един по един се оттеглиха долу. На палубата останаха само екипажът, сержантът, Кап, Следотърсача, интендантът и Мейбъл. Печална сянка бе покрила лицето на девойката, вече я бяха запознали с истинското положение на нещата и всичките й молби да върнат командването на кутера на Джаспър бяха отишли напразно. След една безсънна нощ, прекарана в размишления, у Следотърсача напълно се беше затвърдило първоначалното убеждение, че младежът е невинен, той горещо се беше застъпил за своя другар, но както и Мейбъл, бе претърпял неуспех.

Изминаха няколко часа. Вятърът постепенно се усилваше, вълните се издигаха все по-високо и по-високо, докато накрая корабът така силно почна да се люлее, че и Мейбъл, и интендантът се принудиха да се оттеглят. Кап на няколко пъти обръща кораба по посока на вятъра. Сега вече беше ясно, че „Вихър“ се носи в най-откритата и най-дълбоката част на езерото. Вълните свирепстваха и се разбиваха в борда му с такава сила, че само един много здрав и издръжлив плавателен съд можеше да устои дълго на напора им. Но всичко това ни най-малко не тревожеше Кап. Напротив, подобно на хрътка, която наостря уши при звука на ловджийския рог, или войскови кон, който започва да пръхти и да рие с копита, щом чуе биенето на барабана, у Кап бушуващата буря събуждаше цялото му мъжество. На мястото на онзи заядлив, високомерен и дребнав критикар, който повеждаше спор за всяко нещо и придаваше прекалена важност на всяка дреболия, сега стоеше един смел и опитен моряк, какъвто всъщност беше. С умението и ловкостта си той бързо успя да спечели уважението на моряците от екипажа и макар че те все още се чудеха на внезапното изчезване на предишния им командир и на лоцмана, за което никой не им бе дал каквото в да било обяснение, безпрекословно и с охота изпълняваха заповедите на новия командир.

— Това сладководно езерце, братко Дънъм, все пак не е съвсем безхарактерно, както виждам — възкликна Кап към обяд, потривайки ръце от удоволствие, че още веднъж му се е отдал случай да се пребори със стихията. — Вятърът прилича на един добър стар ураган, а вълните странно напомнят вълните на Гълфстрийма. Това ми харесва, сержанте, харесва ми и аз ще започна да уважавам вашето езеро, ако успее да се задържи така още двадесет и четири часа.

— Земя! — извика морякът, който караулеше на бака.

Кап изтича към него. И наистина, през мъглата и дъжда, на разстояние от около половин миля се виждаше земя и кутерът се носеше право към нея. Старият моряк вече се готвеше да изкомандва: „Спри! Завой и курс открито море!…“ Но хладнокръвният сержант го възпря.

— Ако се поприближим малко — каза той, — някой може да познае мястото. Мнозина измежду нас познават добре американския бряг в тази част на езерото, а няма да е лошо най-после да си изясним къде точно се намираме.

— Съвсем вярно, съвсем вярно. Ако има и най-малката възможност, няма да я изпуснем. А това там в наветрената страна какво е? Прилича ми на нисък нос.

— За Бога, та туй е нашият гарнизон! — възкликна сержантът, който със своето опитно око успя по-бързо от своя роднина да различи военните укрепления.

Сержантът не грешеше. Това действително беше фортът, макар че очертанията му през пелената от мъгла и дъжд изглеждаха неясни и неопределени като във вечерен сумрак или утринна мараня. Ниските, просмукани от вода, затревени крепостни валове, тъмните площадки, които от дъжда изглеждаха още по-тъмни, покривите на няколко къщи, високият самотен пилон за флага и самият флаг, издут от вятъра и сякаш застинал неподвижно във въздуха — всичко това се забелязваше вече съвсем ясно, но признаци на живот — никакви. Дори часовоят се беше укрил в будката си и отначало като че ли никой не усети приближаването на „Вихър“. Но бдителният пограничен гарнизон не спеше. Навярно някой от стражите вече бе съобщил за появяването на кутера. Отначало върху насипа се появиха само няколко души, но после крепостните валове край езерото се покриха с човешки фигури.

Пейзажът поразяваше със своеобразното си величие и сурова красота. Бурята продължаваше да бушува със същата сила, сякаш беше една от типичните и постоянни особености на това кътче на света. Вятърът виеше без прекъсване, а водата отвръщаше на този монотонен, но мощен звук със съскащи пръски и със заплашителния грохот на прибоя. Ръмящият дъжд образуваше завеса, която почти скриваше околния пейзаж и с това му придаваше някаква тайнственост, а жизнерадостното чувство, което видът на бушуващата стихия пораждаше, притъпяваше неприятните усещания, които човек обикновено изпитва в подобни минути. Тъмната безкрайна гора се издигаше като стена — величествена, мрачна и внушителна, и погледът, угнетен от грандиозността на тази девствена природа, намираше убежище в отделните мимолетни проблясъци на живот във форта и около него.