Джеймс Купър - Следотърсача

— Да, да, имаш щастие, че на борда нямам никакво оръдие, иначе щях да ти дам да разбереш. Щях да те накарам да слагаш нови стъкла на илюминаторите. Виж го този мошеник как ни се присмива, сержанте.

— Това е най-обикновена вежливост, братко — отвърна сержантът, като отдаде чест по военному, както повеляваше честта му на войник. — Това беше чисто и просто вежливост, какво повече можеш да очакваш от един французин. А какво всъщност се крие зад нея, никой не може да каже.

— Той обаче не плава без цел по това езеро. Но хайде, нека си върви в пристанището, ако изобщо успее да се добере до него, а ние, както подобава на смели английски моряци, ще си останем на езерото.

Думите на Кап прозвучаха много тържествено, но той не без завист следеше лъскавия черен корпус на „Монкалм“, издутия му гротмарсел и неясните очертания на корабните въжета, които все по-слабо се различаваха и най-после изчезнаха в мъглата като някаква призрачна сянка. Кап с радост би последвал кораба, ако смееше, защото, честно казано, перспективата да прекарат още една бурна нощ сред вълните не беше много утешителна. Но гордостта му на моряк го караше да скрива безпокойството си, още повече че неопитните пътешественици, които се намираха под негова грижа, сляпо се доверяваха на знанието и умението му да се измъква от трудни положения.

Изминаха още няколко часа. Настъпващата тъмнина увеличаваше опасностите, на които можеше да се натъкне „Вихър“. По едно време ураганът позатихна малко и това накара Кап отново да обърне кораба по вятъра. Цяла нощ кутерът лежа на дрейф както преди, като от време на време се обръщаше на другия галс, да не би в тъмното случайно да се натъкне на брега. Излишно е да описваме събитията от тази нощ. Тя приличаше на всяка друга нощ, съпроводена от буря. Корабът се люшкаше, вълните се разбиваха с грохот, пръски вода заливаха палубата, страхотни тласъци застрашаваха всеки миг съдбата на лекия плавателен съд, когато той се врязваше в поредната вълна, вятърът неспирно виеше, но най-страшното от всичко беше дрейфът. Той беше най-голямата опасност, заплашваща кораба, макар че такелажът и добре завързаните платна щяха да издържат на бурята, „Вихър“ беше твърде лек и в отделни мигове изглеждаше, че гребените на вълните ще го повалят и ще го отнесат със себе си.

През тази нощ Кап заспа и спа дълбоко в продължение на няколко часа. Зората вече се пукваше, когато усети, че някой го разтърсва за рамото. Надигна се и видя Следотърсача до себе си. По време на бурята ловецът почти не се беше появявал на палубата. Вродената му скромност му подсказваше, че моряците сами трябва да се разпореждат с управлението на кораба. Той оказваше такова доверие на тези, на които беше поверен „Вихър“, каквото изискваше да проявяват спътниците му в гората към неговото умение и опит. Но сега вече реши, че е в правото си да се намеси и го направи по своя прям и непресторен начин.

— Сънят е сладък, мастър Кап — каза той, когато морякът разтвори широко очи и се разбуди напълно. — Сънят е сладък, знам това по себе си, но животът е още по-сладък. Огледайте се наоколо и ми кажете редно ли е командирът на кораба да спи при такова време?

— Какво има… какво има, Следотърсачо? — измърмори Кап, възвръщайки си постепенно способността да разсъждава. — и вие ли минахте на страната на мърморковците? На сушата аз се възхищавах от находчивостта, с която се промъквахте през непроходимите дебри без всякакъв компас, а когато излязохме на езерото, се радвах, че намирам у вас скромност и смирение, неотстъпващи на знанията и умението, които проявявате на своя почва. Да си призная, не очаквах от вас подобни упреци.

— Що се касае до мен, мастър Кап, то аз добре зная с какви способности ме е надарила природата и не смятам да се натрапвам там, където не ми е мястото, но не забравяйте, че с нас е Мейбъл Дънъм, а това е вече съвсем друго. И Мейбъл си има свои способности, но тя не е така закалена като нас, тя е нежна и крехка, каквато би трябвало да бъде. За нея се безпокоя, не за себе си.

— Да, да… започвам да разбирам! Мейбъл е чудесна девойка, скъпи ми приятелю, но тя освен това е дъщеря на войник и племенница на моряк и не й подхожда да се показва слаба и страхлива пред една никаква буря. Нима тя се изплаши?

— О, не, не, Мейбъл е жена, но е разсъдлива и умее да мълчи. Нито една дума не съм чул от нея за това, което става на „Вихър“. Ала си мисля все пак, мастър Кап, че на нея би й се искало Джаспър Сладката вода да се върне на мястото си и всичко да тръгне по старому. Такава е човешката природа.