Джеймс Купър - Следотърсача

Младият човек отиде да изпълни поръчението й, а Мейбъл остана да чака, заслушана във воя на вятъра и в грохота на вълните, които се разбиваха в кутера, и изведнъж я обзе страх, какъвто не беше изпитвала никога досега. Тя не страдаше от морска болест, и се държеше като „същински моряк“, както обичат да се изразяват пасажерите, и дори през ум не й беше минало, че това пътуване може да бъде свързано с някаква опасност. Откакто бе започнала бурята, съвсем спокойно беше запълвала времето си с най-обичайни женски занимания, доколкото обстоятелствата позволяваха, но сега изведнъж я обзе силна тревога и тя си даде сметка, че за първи път преживява такава страшна буря сред открита вода. Няколкото минути, които изтекоха, докато дойде сержантът, й се сториха цял час и тя с облекчение въздъхна, когато го видя да слиза заедно с Джаспър по стълбата. Мейбъл бързо разправи на баща си това, което Джаспър й беше казал за положението на „Вихър“, и започна да го умолява, ако изобщо я обича и ако скъпи живота си и живота на подчинените си, да повлияе на вуйчо й и да го убеди да предаде командването на кутера на предишния му капитан.

— Джаспър не е предател, татко — горещо допълни тя, — но дори да беше такъв, каква причина би имал да остави кораба да се разбие в този отдалечен край на езерото и да рискува живота на всички ни, включително и своя? Аз съм готова да гарантирам с живота си за неговата преданост.

— Да, такива разсъждения подобават на млада изплашена девойка — отвърна спокойно баща й, — но човекът, на когото са поверили командването на една такава експедиция, трябва да бъде по-бдителен и предпазлив. Джаспър може да вижда изход за спасение в това — да потопи кораба заедно с всички нас и после чрез плуване да успее да се добере до брега.

— Сержант Дънъм!

— Татко!

Тези възклицания се изтръгнаха едновременно от двамата млади, но с тона си изразяваха различни чувства. В гласа на Джаспър преобладаваше изненада, а в гласа на Мейбъл — упрек. Старият войник обаче, свикнал да се отнася към подчинените си открито и без особени церемонии, не им обърна никакво внимание. След като размисли за миг, той продължи, сякаш изобщо не ги беше чул:

— А и моят шурей, Кап, не е такъв човек, че да позволи на когото да било да то поучава и да му дава съвети как да управлява кораб.

— Но татко, животът на всички ни се намира в крайна опасност!

— Толкова по-зле. Да командваш кораб при хубаво време, не е кой знае какво. Но само когато дойде лошото, командирът може да покаже истинските си възможности. Чарлс Кал едва ли ще изостави кормилото заради това, че корабът е в опасност. Освен това, Джаспър, той смята, че в твоето положение има нещо подозрително, че то повече прилича на измяна, отколкото на разумен съвет.

— Той е свободен да мисли каквото си иска, но нека повика при себе си лоцмана и да попита и него. Всички знаят, че аз не съм виждал човека от онзи ден вечерта.

— Това ми се струва разумно и няма да е лошо да го проверим. Ела с мен на палубата. Всичко трябва да се върши открито и честно.

Джаспър се подчини. Мейбъл беше толкова силно заинтересувана от това, че също се осмели да се изкачи заедно с тях до върха на стълбата, където щеше да бъде достатъчно защитена от силния вятър и пръските на вълните. Девическата й скромност я застави да се спре там, но тя с напрегнато внимание заследи всичко, което ставаше на палубата.

Лоцманът скоро се появи и намерил се на открито, побърза да хвърли загрижен поглед на езерото и заобикалящия го хоризонт. Вярно е, че някои слухове за опасното положение на кутера бяха успели да проникнат до него в каютата, но този път те не бяха преувеличили опасността, както обикновено става, а напротив — бяха я намалили. Дадоха време на лоцмана да се огледа и да прецени положението, а после го попитаха какво смята за разумно да се предприеме.

— Не виждам друг начин да се спаси кутерът, освен да се спусне котвата — отвърна той направо, без да се колебае.

— Какво, тук, насред езерото? — попита Кап, както бе попитал преди и Джаспър.

— Не, по-близо до брега, там, където започват да се разбиват вълните.

Сега вече Кап окончателно се убеди, че между капитана и лоцмана на „Вихър“ има тайно споразумение да разбият кораба в брега, навярно с надежда по този начин да успеят да се спасят. Ето защо той с пренебрежение изслуша мнението на лоцмана, както се бе отнесъл преди и към мнението на Джаспър.

— Уверявам те, братко Дънъм — каза той в отговор на упреците на сержанта, загдето не желае да се вслуша в съвета на двамата моряци, — че нито един истински моряк не би дал с чиста съвест такъв съвет. Да спуснеш котва откъм подветрената страна на брега в такава буря, когато все още някое парченце от платно се държи на мачтата, е безумна постъпка, която при никакви обстоятелства не мога да оправдая пред застрахователите на кораба, но да решиш да спуснеш котва при самите подводни камъни, опасващи брега, трябва да си останал без капка мозък.