Джеймс Купър - Следотърсача

— „Вихър“ е застрахован от негово величество краля, братко, и аз съм отговорен за живота на подчинените си. Тези двама души по-добре познават езерото Онтарио от нас и щом като и двамата твърдят едно и също, то, струва ми се, редно е да им повярваме.

— Вуйчо! — възкликна Мейбъл живо, но един предупредителен жест на Джаспър я накара да се въздържи.

— Ние се носим така бързо към пояса от разпенени вълни — каза младият човек, — че няма смисъл да губим повече време в разсъждения. След половин час всичко ще приключи по един или друг начин, но аз ви предупреждавам, мастър Кап, че ако „Вихър“ налети на подводните камъни, нито един измежду нас, колкото и здрави да са му краката, дори и за минута няма да може да устои на палубата. И никак не се съмнявам, че „Вихър“ ще отиде на дъното, без да е стигнал дори и втория пояс от вълни.

— А спускането на котвата какво ще помогне? — гневно извика Кап, сякаш Джаспър беше отговорен за последствията от бурята, както и за своите думи.

— Във всеки случай поне вреда няма да нанесе — кротко отвърна Джаспър. — Като обърнем кораба с носа към вятъра, ща забавим дрейфа и дори да се наложи да дрейфуваме между подводните камъни, опасността няма да бъде вече така голяма след спускането на котвата. Надявам се, мастър Кап, че ще позволите на мен и на лоцмана да приготвим всичко за спускането на котва. Такава предохранителна мярка може само да помогне, но с нищо няма да навреди.

— Добре, размотайте въжетата, щом като искате, пригответе котвите си, разрешавам ви, какво друго да правя. Ние сме в такова положение, че от това по-лошо наистина няма да стане. Сержанте, ако обичаш, ела да разменим две думи.

Кап отведе зет си настрана, тъй че да не могат да ги подслушват, и с непривичен за него смирен тон взе да му обяснява действителното им положение.

— Каква печална история за бедната Мейбъл — каза той с развълнуван глас, след като шумно се изсекна. — Ние с тебе, сержанте, сме вече стари хора, свикнали сме да се срещаме със смъртта и неведнъж сме се измъквали от нея. Службата ни е такава. Но горката Мейбъл, с такова любещо и добро сърце… Надявах се да доживея да я видя как ще си устрои свой дом, как ще стане майка… Но какво да говорим повече, длъжни сме да посрещнем и доброто, и лошото, изобщо всичко, което може да ни донесе едно пътешествие. На мен, стария моряк, ми е неприятно единствено това, че приключението ще завърши на тази проклета сладка вода.

Сержант Дънъм беше храбър човек и неведнъж беше показвал мъжеството си при много по-безизходни положения от сегашното. Но при всички предишни случай той бе имал възможността сам да се бори срещу врага си, докато тук нямаше средства да противостои на враждебната сила. Той не се тревожеше толкова за себе си, колкото за дъщеря си, защото увереността в себе си, която рядко напуска човека с твърда воля и крепко здраве, привикнал да не разчита на друг в минути на опасност, не му изневери и сега. За спасението на Мейбъл обаче не виждаше никаква възможност и с бащинската си любов реши, че ако на дъщеря му е писано да загине, и той ще загине заедно с нея.

— Значи мислиш, че нещастието е неизбежно? — попита той Кап и макар гласът му да беше твърд, пак издаваше вълнението му.

— След двадесет минути ще бъдем вече при камъните и погледни сам — даже най-силният измежду нас едва ли би могъл да оцелее в този кипящ котел.

И наистина изгледите за спасение вдъхваха малко надежда. Сега вече „Вихър“ беше на миля от брега и вятърът го носеше по права линия с такава сила, че беше изобщо немислимо да се издигнат някакви допълнителни платна, за да се обърне корабът в обратна посока. Малката част от грота, която все още не беше събрана и която помагаше само дотолкова, че да държи носа на кораба по-близо до вятъра, за да не се разбиват вълните о самия му борд, така се тресеше и огъваше под бесните пориви на урагана, че здравите въжета, които го държаха, сякаш заплашваха всеки миг да се скъсат. Дъждът беше спрял, но въздухът над езерото приблизително на сто фунта височина беше наситен с воден прах, който приличаше на искряща мъгла, а в безоблачното небе слънцето грееше величествено. Джаспър веднага обърна внимание на тази промяна и каза, че тя е признак за скорошния край на бурята, но независимо от това тяхната съдба щеше да се реши най-много след час-два. Пространството между кутера и брега все още имаше страшен и зловещ вид. Вълните бяха дълги и се разбиваха още на половин миля от брега. Между разбоя и брега водата кипеше, побеляла от пяна, а въздухът беше така наситен с изпарения и пръски, че правеше очертанията на сушата смътни и неясни. Можеше да се забележи само, че на това място брегът е висок и стръмен, нещо съвсем необичайно за Онтарио, и че целият е обвит в зелената мантия на безкрайна девствена гора.