Джеймс Купър - Следотърсача

— Баща ми наистина не е бил прав, ако е казал или сторил нещо, с което ти е причинил мъка, Следотърсачо. Моето уважение към тебе е тъй голямо, дружбата ми с тъй искрена, че ако… Искам да кажа, че не бива да се безпокоиш, защото поручик Мюр никога няма да спечели симпатиите ми. Аз по-скоро до края на живота си ще остана девойка, вместо да стана лейди с цената на този брак.

— Не се съмнявам, че казваш, което наистина чувствуваш, Мейбъл — отвърна прочувствено ловецът.

— В такъв момент, по такъв сериозен въпрос, и то когато разговарям с теб, не бих могла да лъжа, Следотърсачо. Не, нека поручик Мюр си търси жена където желае. Моето име никога няма да се прибави към списъка на жените му.

— Благодаря ти, благодаря ти, Мейбъл. За себе си не храня вече никаква надежда, но не бих могъл да се чувствувам спокоен, ако зная, че си се омъжила за интенданта. Опасявах се, че чинът му може да те поблазни, а аз го познавам що за човек е. Не мисли, че ревността ме кара да говоря така, не, в името на истината съм задължен да ти кажа какъв човек е той. Ако ти се влюбиш в един достоен младеж, някой като Джаспър Уестърн например…

— Защо непрекъснато споменаваш Джаспър Уестърн, Следотърсачо? Каква връзка има той с нашата дружба? Предпочитам да говорим за тебе, къде смяташ да прекараш зимата например?

— Ех, Мейбъл, че какво съм аз, та да се говори за мен? И по-рано не бях нищо особено, освен в разузнаването или в схватките с врага, а сега, когато се убедих в грешката на сержанта, дори и толкова не струвам. Никакъв смисъл няма да говорим за мене. Щастлив бях да прекарам известно време близо до теб и да си мечтая, че сержантът е прав, но сега с всичко това е свършено. Ще тръгна с Джаспър по езерото, там ще имаме толкова много работа, че безполезните мисли сигурно ще се разсеят от главата ми.

— И ще забравиш всичко, което е било, ще ме забравиш и мене, нали, Следотърсачо? Ще се върнеш към предишните си занимания и ще престанеш да мислиш за девойката, която не е достойна да нарушава покоя ти, нали?

— По-рано не го знаех, Мейбъл, но сега вече знам, че девойките имат по-голямо значение в нашия живот, отколкото предполагах. Преди да те срещна, сънят ми беше сладък като на новородено. Не успявах да склоня глава до дървото или до камъка или да полегна на кожата и сънят мигновено упояваше всичките ми сетива. Случваше се само понякога в полусън да преживявам това, което бях вършил през деня. Така спях, докато не настъпеше време заедно с лястовичите да посрещна зората. Но винаги бях готов да скоча на крака, щом се наложи. Такава беше моята способност и на нея спокойно можех да се осланям дори и в самия лагер на мингосите. По онова време се случваше да излизам на разузнаване около самите леговища на тези разбойници.

— Всичко това ще се върне при тебе, Следотърсачо, защото такъв честен и благороден човек не бива да губи щастието си заради някакви празни мечти, Ти отново ще спиш спокойно и ще сънуваш своите ловни подвизи, дивеча, който си убил през деня, или бобрите, които си уловил.

— Ех, Мейбъл, не ми са по сърце вече тези сънища. Преди да те срещна, ми доставяше удоволствие да си представям, че гоня дивеч или че вървя по следите на ирокезите. Влизал съм в схватки попадал съм в засади. Приятно ми беше да си мисля за тези неща, свързани с призванието ми. Но откакто се запознах с тебе, всичко това загуби очарованието си. Не ме радват вече мислите за такива груби удоволствия, а през последната нощ в гарнизона ми се присъни, че колибата ми се намира сред горичка от кленове и до всяко дърво е застанала по една Мейбъл Дънъм, а птиците, накацали по клоните, вместо да чуруликат, както им е отредила природата, пеят балади и дори еленът се спира да ги слуша. Опитах се да стрелям в елена, но сърнебойката засече и той ми се изсмя в лицето весело като млада девойка, после заподскача напред, обръщайки се от време на време да ме погледне, сякаш очакваше, че ще го последвам.

— Нека престанем да говорим за това, Следотърсачо, нека престанем да говорим за тези неща — помоли го Мейбъл, изтривайки сълзите си.

Простодушието и сериозността, с които този суров обитател на гората й разкриваше несподелената си любов към нея, дълбоко развълнува благородното сърце на девойката.

— Хайде да отидем да пресрещнем баща ми. Той едва ли е отишъл много надалече, пушката му се чува съвсем близо.

— Сержантът се заблуди, да, сержантът се заблуди, безсмислено е да се опитва да свърже гълъба с вълка.

— А, ето го и татко — прекъсна го Мейбъл. — Нека се помъчим да изглеждаме весели и щастливи, Следотърсачо, както едни добри приятели би трябвало да изглеждат, и да запазим тайните си за нас.