Оливър Боудън - Прозрение

Изскочи сред мелето. Около него ехтеше познато дрънчене на метал и вече се долавяше мирис на кръв. Отпред гореше пожар и вятърът, избрал точно този момент да обърне посоката, заплашвате да го разпространи по цялата палуба. Ецио нареди на двама османски моряци да вземат кофи и да ги напълнят от водния резервоар на кораба. В общия миг пират се хвърли от такелажа върху раменете му. Един от моряците нададе предупредителен вик. Ецио се обърна, стегна мускулите на дясната си ръка и пистолетът изскочи от механизма, закопчан за китката му, и се озова в дланта му. Той стреля бързо, без да се прицелва, и отскочи назад. Набрало инерция, тялото на противника му се строполи върху палубата.

— Пълнете бързо и изгасете пламъците, преди да лумнат по-силно — извика той. — Иначе корабът ще изгори.

Той обезвреди трима-четирима бербери, които се втурнаха към него, осъзнали, че трябва да го отстранят, ако искат набегът им да успее. После му налетя капитанът на корсарите — широкоплещест здравеняк с по една къса английска сабя във всяка ръка: трофей, несъмнено, от предишни злощастни жертви.

— Предай се, венецианско куче! — озъби му се той.

— Първата ти грешка — отвърна Ецио. — Не обиждай флорентинец, наричайки го венецианец.

Вместо отговор капитанът замахна диво с лявата си ръка към главата му, но той беше подготвен. Вдигна ръка и острието на закривената сабя се плъзна безобидно по щита и изсвистя във въздуха. Капитанът не очакваше такова развитие и залитна. Ецио го препъна и го блъсна с главата надолу към водния резервоар в трюма.

— Помощ, ефенди! Не мога да плувам! — избълбука капитанът, подал глава над повърхността.

— Тогава се научи! — препоръча му Ецио.

Обърна се и прониза още двама пирати, нападнали го изотзад. С крайчеца на окото си видя, че двамата му моряци са успели да спуснат кофите с въжета в резервоара и неколцина техни другари, снаряжени по същия начин, им помагат да овладеят пожара.

Най-яростната битка обаче се водеше в задната част на палубата и там османците търпяха най-много загуби. Ецио осъзна, че берберите не искат „Анаан“ да изгори, за да не изгубят плячката си, и затова оставят моряците да гасят необезпокоявано пожара, съсредоточени върху главната си цел — да завладеят кораба.

Умът му заработи бързо. Противникът ги превъзхождаше многократно и той знаеше, че моряците на „Анаан“, макар и калени морски вълци, не са опитни бойци. Тръгна към купчина незалалени факли, складирани под навес до кърмата. Грабна една и я пъхна в гаснещите пламъци. Тя се разгоря и Ецио я метна с всички сили към по-далечния кораб на берберите. Взе втора и повтори действието. Докато берберите на палубата на „Анаан“ осъзнаят какво става, корабите им бяха лумнали в пламъци.

Рискът беше добре преценен и се отплати. Пиратите разбраха, че капитанът им не се вижда никакъв, паникьосаха се и вместо да се борят за плячката, заотстъпваха към планшира. Събрали смелост, османците удвоиха усилия и организираха контраатака, размахали прътове, саби, секири, колчета за пристягане на въжета и всичко, попаднало им под ръка.

След петнайсет минути бяха изтикали берберите на собствените им кораби. Срязаха абордажните куки с брадви и с помощта на дълги пръти отблъснаха „Анаан“ от пламналите галери. Османският капитан излая няколко бързи заповеди и скоро корабът се отдалечи от опасността. Щом възстановиха реда, екипажът се залови да измие кръвта върху палубата и да прибере труповете. Ецио знаеше, че религията не им позволява да изхвърлят телата през борда. Надяваше се само да пристигнат бързо.

Извадиха капитана на берберите — подгизнал и окаян — от резервоара. Той се изправи върху палубата — жалък и мокър до кости.

— Дезинфекцирайте водата — каза Ецио на капитана на „Анаан“, когато отведоха пирата в окови.

— Имаме питейна вода във варели. Ще ни стигне до Атина — отговори капитанът. После извади малка кожена кесия, затъкната в колана му. — Това е за теб.

— Какво има вътре?

— Връщам ти пътната такса — отвърна капитанът. — Това е най-малкото, което мога да направя. А когато пристигнем в Атина, ще се погрижа всички да узнаят за подвига ти. Ще уредя и по-нататъшното ти пътуване.

— Не биваше да се отпускаш — каза Ецио.

Капитанът го погледна.

— Имаш право. Винаги трябва да сме бдителни.

— Да — отвърна тъжно Ецио.

Атина процъфтяваше под властта на турците, ала докато се разхождаше по улиците и посещаваше монументите и храмовете от гръцката Златна ера, които сега родината му преоткриваше и обожествяваше, и виждаше със собствените си очи статуите и сградите, вдъхновяващи приятелите му Микеланджело и Браманте в Рим, Ецио осъзна защо в очите на местните жени и мъже сияе неприкрито гордо негодувание. Ма’Мун обаче, зетят на капитана, и семейството му го посрещнаха с почести, обсипаха го с подаръци и настояха да им гостува.