Изгубиха три безценни месеца, преди „Кутайбах“ най-сетне да доплава в пристанището на Ларнака. Пратеникът, отслабнал с десет килограма заради морската болест и отдавна пропуснал конференцията си, веднага се подготви за завръщане в Атина по най-прекия маршрут, при това предимно по суша, докъдето е възможно.
Ецио пък потърси корабния агент в Ларнака — Бекир, препоръчан му от Ма’Мун. Бекир го посрещна гостоприемно и почтително. Ецио Аудиторе да фиренце! Прочутият спасител на кораби! Всички в Ларнака говореха за него. Всички знаеха името на ефенди Аудиторе! О, как да стигнете Тортоза? Най-близкото пристанище до Масяф в Сирия. Да, да, разбира се. Веднага ще проуча възможностите, още днес! Ако ефенди прояви търпение, докато задвижа необходимите лостове… Ще му осигуря възможно най-добри условия…
Настаниха го наистина в разкошен, просторен и светъл апартамент в сграда, построена върху нисък хълм с изглед към града и кристалното море отвъд. Ала времето течеше неумолимо и търпението му започна да се изчерпва.
— Венецианците са виновни — обясни му агентът. — Понасят османското присъствие тук, но само по отношение на цивилното население. Военните власти за съжаление ни нямат доверие. Усещам — мъжът сниши глас, — че ако не беше славата на нашия султан Баязид, чийто авторитет се простира надалеч и чието могъщество е огромно, нямаше да ни търпят изобщо.
Лицето му се разведри.
— Навярно ти можеш да се застъпиш за каузата си, ефенди.
— Как?
— Мислех си, след като си венецианец…
Ецио прехапа устни.
Но не беше от хората, склонни да бездействат. Докато чакаше, проучи картата на Пири Рейс и нещо привлече вниманието му, смътен спомен за нещо прочетено го накара да наеме кон и да препусне към лимасолското крайбрежие.
Там се заскита из двора и залите на изоставения замък на Ги дьо Лузинян, построен по време на кръстоносните походи, но сега забравен като вече безполезен инструмент, чийто собственик е пропуснал да го изхвърли. Крачеше през празните проветриви коридори, гледаше дивите цветя, избуяли в двора, бръшляна, обвил срутените бойници, и спомените — поне приличаха на спомени — го подтикнаха да влезе по-навътре, да се гмурне в търбуха на главната кула и подземията под нея.
Тук, обвити в сумрак, откри изоставените и празни руини на зала, несъмнено помещавала навремето богат архив. Самотните му стъпки отекваха в тъмния лабиринт между затаилите празни рафтове. Единствените обитатели бяха пъргави плъхове, чиито очи светеха подозрително от тъмните ъгли. Те се разбягваха, хвърляйки му коси, злокобни погледи. Претърси възможно най-старателно, но не откри нищо.
Върна се обезкуражен под слънчевите лъчи. Библиотеката тук му напомни онази, която издирваше. Нещо го насърчаваше, макар да не разбираше какво. Упорито остана два дни в крепостта. Хората от града оглеждаха учудено мрачния посребрен непознат, бродещ из древните им руини.
Тогава Ецио си спомни, че преди три века Кипър е бил подвластен на тамплиерите.
Венецианските власти — или някой зад тях — очевидно възпрепятстваха отпътуването му. Разбра го, когато се срещна лично с тях. Флорентинците и венецианците бяха съперници, наистина, и се презираха, но бяха сънародници и споделяха един и същи език.
Това не му помогна изобщо да разтопи ледовете с местния губернатор. Доменико Гарофоли приличаше на молив — дълъг, тънък и сив. Черната му мантия, изискано скроена и от най-скъпа дамаска коприна, висеше по тялото му като дрипа върху плашило. Тежките златни пръстени с инкрустирани рубини и перли се въртяха като гривни около костеливите му пръсти. Устните му бяха толкова тесни, че едва се различаваха и затвореше ли ги, устата му сякаш изчезваше.
Държа се, разбира се, безупречно любезно — подвигът на Ецио беше стоплил османско-венецианските отношения в района — но очевидно не желаеше да направи каквото и да било. На изток — отвъд градовете, вкопчили се в крайбрежието на Средиземно море като пръсти на човек, надвиснал над бездна — дебнеха опасности. Османското присъствие в Сирия беше могъщо, а амбициите на османците за експанзия на север предизвикваха страх. Мисии, неблагословени от официалната дипломация, заплашваха да предизвикат международно стълкновение с най-гибелни последствия. Така поне се оправда Гарофоли.
Нямаше начин Ецио да намери съмишленици сред сънародниците си тук.
Той слушаше ли, слушаше, седнал учтиво с ръце върху коленете, докато губернаторът мърмореше монотонно със сухия си глас. И реши да вземе нещата в свои ръце.
Читать дальше