Оливър Боудън - Прозрение

Шао Джън стоеше на пътя, метнала раницата си на гръб. Вперила поглед в далечината, готова да тръгне. Изглеждаше потънала в мисли и се обърна едва когато Ецио приближи откъм къщата. Той все още дишаше тежко и мъчително.

Застана до нея.

— Чака те дълъг път до дома, нали?

— Но по пътя ще видя много интересни неща. Благодаря, менторе.

Тя се поклони леко.

Той носеше нещо. Малка древна кутия. Подаде й я.

— Вземи. Някой ден може да ти потрябва.

Джън пое кутията и я огледа от всички страни. Понечи да я отвори, но Ецио я спря.

— Не — каза той. — Само ако изгубиш пътя.

Тя я прибра. Ецио присви очи и погледна към шосето. Видя знамена на приближаващи войници.

— Трябва да вървиш — каза.

Джън проследи погледа му, кимна и пое към лозята от другата страна на пътя. Той я видя да изкачва бързо съседното възвишение.

Не след дълго войниците наближиха в галоп и Ецио ги поздрави. Когато погледна отново към възвишението, Джън беше изчезнала.

Няколко седмици по-късно, след гроздобера и след като отпразнуваха деветия рожден ден на Марчело, Ецио отново бе в кабинета си и се мъчеше да пише. Този път напредваше по-бързо. Взря се в последната празна страница върху писалището. Потопи перото и съсредоточено написа няколко думи. Прочете ги и се усмихна. Остави перото и режеща болка прониза гърдите му.

Някой похлопа на вратата.

— Да? — каза той, опитвайки се да се съвземе.

Прибра падналото перо в мастилницата.

София влезе в стаята.

— Ще заведа децата във Фиезоле. Ще се върнем след залез-слънце.

— Добре.

— Утре е пазарен ден. Ще дойдеш ли с нас?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Ще се справя.

Тя затвори вратата. Ецио постоя замислен и после, доволен, започна да събира листовете върху писалището, подреди ги на спретната купчина и ги завърза с панделка.

Следващият ден беше мек и свеж. Останаха да обядват във Флоренция, а сега София бе решила да направи още няколко покупки, преди да се приберат у дома. Ецио, който вървеше по улицата на няколко крачки зад съпругата и децата си, ненадейно се преви и се закашля. Подпря се на съседната стена.

След миг София се озова до него.

— Трябваше да останеш вкъщи.

Той й се усмихна.

— Аз съм вкъщи.

— Седни тук — показа му тя пейка наблизо. — Почакай ни. Ще се върнем след минута-две.

Той кимна и я проследи с поглед как се връща при децата и тримата продължават надолу по улицата. Настани се удобно и зачака болката да стихне.

Наблюдаваше минувачите, сновящи напред-назад, заети с ежедневните си задачи. Чувстваше се добре и съзерцанието му беше приятно. Вдъхваше миризмите на пазара. Слушаше виковете на търговците.

— Тук ми харесва — каза си. Беше у дома. Най-сетне у дома.

От мислите му го откъсна недоволният глас на млад италианец, който седна на пейката до него. Младежът очевидно говореше на себе си. Не погледна Ецио.

— Al diavolo 60! Мразя този проклет град. Де да бях в Рим! Чух, че жените там са… ммм… като зряло грозде на лозницата. Не са като тукашните. Firenze 61!

Той се изплю на земята.

Ецио го погледна.

— Не мисля, че ти пречи Флоренция — отбеляза той, подразнен от думите на младежа.

— Моля?

Ецио понечи да отговори, но болката го прониза отново. Той се сгърчи и се задъха. Младежът се обърна към него.

— Дръж се, старче!

Улови китката му, докато той се опитваше да си поеме дъх. Ецио погледна пръстите, стиснали ръката му, и си помисли, че са необичайно силни. Лицето на мъжа му се стори странно познато. Ала сигурно си въобразяваше. Поклати глава да си проясни ума.

Младежът го погледна изпитателно и се усмихна. Ецио също го измери с очи.

— Трябва да си отдъхнеш — каза младежът.

Стана и се отдалечи. Ецио кимна със закъснение и го проследи с поглед. После се облегна назад, търсейки София в оредялата тълпа. Видя я как купува зеленчуци от една сергия. До нея стояха Флавия и Марчело, подкачаха се, играеха си).

Той затвори очи и пое дълбоко дъх. Гърдите му се успокоиха. Младежът беше прав. Трябваше да си отдъхне…

София подреждаше зеленчуците в кошницата, когато нещо студено пропълзя в сърцето й. Тя вдигна очи и погледна към пейката, където седеше Ецио. Позата му й се стори странна. Объркана, отказваща да признае страха си, тя закри уста с длан и забърза към него, оставяйки децата да си играят край сергията.

Когато наближи, забави крачка. Най-сетне седна до него, улови го за ръката и се наведе напред, притиснала чело в косата му.