Оливър Боудън - Ренесанс

Ецио наостри слух.

— Не разбирате ли какво ви предлагам, Altezza? — каза Карло. — Послушайте ме, моля ви! Това е последният ви шанс!

— Как смееш да ми говориш така? Как смееш да ме заплашваш? — отвърна дожът.

— Простете, сър — заумилква се веднага Карло. — Не исках да прозвучи така. Повярвайте ми обаче, че съм загрижен най-вече за вашата безопасност.

След тези думи двамата се запътиха към сградата и се скриха от погледите на Ецио и Антонио.

— Времето ни изтича — рече Антонио, прочел мислите на Ецио. — Но няма начин да преодолеем решетката. А дори да имаше, виж колко войници пазят палата! По дяволите! — Той размаха отчаяно ръце и подплаши ято гълъби, които литнаха нагоре. — Погледни ги! Птиците! Колко лесно щеше да е, ако можехме да летим!

Внезапно Ецио се ухили. Време беше да посети стария си приятел Леонардо да Винчи.

— Ецио! Откога не съм те виждал! — посрещна го Леонардо като отдавна изгубен брат.

Ателието му във Венеция бе придобило облика на флорентинското. Веднага се набиваше в очи окончателната версия на приличната на прилеп машина, чието предназначение сега бе принуден да приеме на сериозно. Но Леонардо поде друга тема.

— Слушай, Ецио, онзи мил човек Уго ми донесе страницата от Кодекса, но ти така и не се появи. Толкова зает ли беше?

— Много — отвърна Ецио, припомнил си открития у Емилио Барбариго пергамент.

— Е, пазя го. — Леонардо затършува из хаоса в стаята, но бързо намери спретнато свитата страница, която бе запечатал наново. — Този път нямаше схема за ново оръжие, но доколкото мога да съдя от символите и от писмото — арамейско, дори вавилонско, струва ми се — пергаментът съставлява важна част от пъзела, който събираш. Разпознавам като че ли очертанията на карта. — Протегна ръка. — Не ми казвай нищо! Интересуват ме само изобретенията, които съдържат твоите пергаменти. Повече не искам да научавам. Недосегаем съм само докато съм полезен, но открият ли, че знам твърде много… — Той прокара изразително пръст по шията си. — Е, това е…

След кратко мълчание маестрото продължи:

— Познавам те, Ецио. Никога не се отбиваш просто да поговорим. Пийни чаша от ужасното „Венето“ — ах, как съм се затъжил за едно кианти. Някъде трябва да има и рибни питки, ако си гладен…

— Изпълни ли поръчката?

— Виконтът е търпелив човек. Наздраве! — вдигна чашата си маестрото.

— Леонардо, работи ли наистина тази твоя машина? — попита Ецио.

— Имаш предвид дали лети?

— Да.

Леонардо потърка брадичка.

— Е, все още е в ранен стадий. Искам да кажа, че не е готова. Но струва ми се, макар да звучи нескромно, че… да! Ще литне! Бог ми е свидетел колко време й посветих! Тази идея не ми дава мира!

— А ще ми позволиш ли да пробвам?

— Не, разбира се! — изгледа го шокирано Леонардо. — Да не си полудял? Твърде опасно е. Ще трябва да излетиш от някоя кула…

На разсъмване на другия ден, когато първите сиво-розови ивици обагряха хоризонта на изток, Леонардо и помощниците му, разглобили летящата машина, за да я пренесат, я сглобиха върху равния висок покрив на замъка Пексаро — семейното имение на нищо неподозиращия работодател на Леонардо. До тях стоеше Ецио. Под нозете им градът още спеше. Дори върху покривите на Палацо Дукале нямаше стражи, понеже беше Часът на вълка, когато вампирите и привиденията са във вихъра на силата си. Само лудите и учените се осмеляваха да излизат по това време.

— Готово! — каза Леонардо. — И слава Богу, хоризонтът е чист. Ако ни види някой, няма да повярва на очите си. А разберат ли, че е мое изобретение, кракът ми няма да стъпи повече в този град.

— Ще побързам — обеща Ецио.

— Гледай да не го счупиш — предупреди го Леонардо.

— Това е пробен полет — успокои го Ецио. — Няма да насилвам машината. Само ми повтори как работеше тази bambina.

— Нали си наблюдавал как летят птиците? Не защото са по-леки от въздуха. Разчитат на баланса и грацията. С тежестта на тялото ще контролираш височината и посоката, а крилете ще те носят — сериозно обясни Леонардо и стисна ръката на Ецио. — На добър час, приятелю. На път си — надявам се — да останеш в историята.

Помощниците на Леонардо овързаха старателно Ецио под машината. Прилеповите криле се разпериха над него. Беше пристегнат здраво в кожената седалка, но ръцете и краката му останаха свободни, а пред него имаше напречна дъска, прикрепена към основната дървена рамка, която придържаше крилете разтворени.

— Не забравяй какво ти обясних! Рулираш със странични движения, а ъгълът на крилете контролираш, местейки лоста напред-назад.