Джеймс Купър - Червеният корсар

Тази заповед, дадена с тон на човек, който е свикнал да действува самостоятелно и да говори с авторитет, моментално бе изпълнена. Избраната от Ричард стая беше обичайната гостна в къщата. Тук след няколко минути бе сложена носилката, после носачите бяха освободени и остана само жената с човека в носилката и грубият слуга, който все пак им бе оказал такъв сърдечен прием. Той се залови да почиства свещите и да добавя нови дърва в пламтящото огнище, като се стараеше да поддържа разговора, за да не скучаят гостите през краткия промеждутък до появяването на господарите му. В това време се отвори една вътрешна врата и се показа вече споменатият младеж, който водеше тримата

главни обитатели на къщата.

Пръв влезе едър мъж на средна възраст в неофициална униформа на капитан от флотата на новите Щати. Погледът му беше спокоен, а стъпката — твърда, макар че времето и суровият живот бяха започнали да посребряват косите му. На едната му ръка имаше превръзка през рамо — доказателство, че доскоро бе участвувал във военните действия; на другата се облягаше някаква дама, която, макар и в напреднала възраст, във все още румените бузи и блестящи очи бе запазила следи от зрялата красота на своя пол. Подир тях крачеше трета фигура, също жена, чиято походка не беше толкова гъвкава, но по външност наподобяваше тиха вечер след бурен ден. Тримата поздравиха любезно непознатата, като тактично избягваха всякакъв прибързан намек за причината на посещението й. Сдържаността им явно не беше излишна, защото по очевидното вълнение, което разтърсваше изнемощялото тяло на жената, безсъмнено сломена не само от слабост, но и от мъка, личеше, че непознатата дама има нужда от малко време, за да събере сили и да подреди мислите си.

Тя плака дълго и горчиво, като че беше сама, и не се опита да заговори, докато по-нататъшното мълчание не стана подозрително. На бузите й пламтяха трескави петна. Най-сетне обърса очите си и за пръв път учудените домакини чуха гласа й.

— Това посещение може да ви се стори натрапване — рече тя, — ала този, чиято воля е закон за мен, пожела да го доведа тук.

— Защо? — попита офицерът, забелязвайки, че гласът й вече се задавяше.

— За да умре! — отговори непознатата с дрезгав шепот.

Слушателите й се сепнаха, с което издадоха учудването си;след това джентълменът стана, приближи се до носилката, дръпна внимателно завесата и разкри невидимия й досега обитател пред очите на всички в стаята. В погледа, който срещнаха очите му, все още имаше известно съзнание, макар че смъртта съвсем очевидно вече бе сложила своя печат върху лицето на ранения. Само очите му като че бяха все още на земята, защото, докато всичко друго около тях изглеждаше вече изпаднало в безпомощното безсилие на последните минути от живота на човека, те все още блестяха, умни и светли, може да се каже — почти искрящи.

— Какво бихме могли да направим, за да облекчим страданията ви или да изпълним желанията ви? — попита капитан Де Лейси след дълго и тягостно мълчание, през което всички около носилката съзерцаваха печално тъжната картина на настъпващата смърт.

Умиращият се усмихна страдалчески, но в изражението му странно и дори страшно се примесваше нежност и тъга. Той не отговори, ала очите му се местеха от лице на лице, докато най-после се приковаха като омагьосани върху лицето на по-възрастната от двете жени. Тя му отвърна със същия втренчен, напрегнат поглед; толкова очевидно беше взаимното привличане между двамата, че не можеше да убегне от вниманието на околните.

— Майко! — възкликна офицерът с нежна загриженост. — Майко моя, какво те смущава?

— Хенри… Гъртруд… — отговори престарялата майка, протягайки ръце към децата си, сякаш търсеше опора — чеда мои, вашите врати се отвориха за човек, който има право да влезе през тях. Ох, в тези страшни минути, когато страстите угасват и най-много проличава слабостта ни, в тези минути на немощ и телесни страдания така силно се проявява това, с което ни е дарила природата!Аз виждам всичко туй в този гаснещ поглед, в това изпито лице, в което е останало толкова малко, освен последните все още незаличени черти на семейна прилика и кръвно родство!

— Кръвно родство ли! — възкликна Де Лейси. — Та какъв ни се пада нашият гост?

— Той е мой брат! — отговори дамата, като оброни глава на гърдите си, сякаш това признание за родство й причиняваше едновременно и болка, и радост.

Непознатият, сам толкова развълнуван, че не можеше да говори, махна радостно с ръка в знак на потвърждение, но нито за миг не откъсваше очи от нея, като че искаше да я гледа, докато в тях все още имаше живот.