Джеймс Купър - Червеният корсар

— Кажете ми, моля ви — проговори глас, в чийто тон странно се примесваха мъка и примирение, — живее ли в този град, в Нюпорт, капитан Хенри де Лейси от континенталната флота?

— Разбира се, че живее — отговори старият човек, към когото се бе обърнала жената, — може да се каже дори, че има две жилища: онази фрегата е негов дом толкова, колкото и сградата на близкия хълм.

— Ти си много стар, за да ни служиш за водач, но ако наблизо се намира твой внук или някой човек без работа, ето сребърна монета, с която ще го възнаградя за услугата.

— Бог да ви помага, лейди! — отвърна старикът, оглеждайки изпод око външността й, сякаш да се увери правилно ли е употребил титлата, и пъхна грижливо в джоба си подадената му малка монета. — Бог да ви помага, госпожо! Макар и да съм стар и донякъде похабен от несгоди и необикновени приключения по море и по суша, все пак с радост бих направил такава дребна услуга на знатна дама като вас. Последвайте ме и ще видите, че вашият лоцман не е съвсем отвикнал да намира пътя.

И още недовършил уверенията си в своята прехвалена способност, старецът се обърна и тръгна към хълма. Моряците и жената го последваха, като дамата крачеше тъжно и мълчаливо до носилката.

— Ако искате да се подкрепите — каза водачът им, сочейки през рамо, — ей там има една известна кръчма, някога много посещавана от моряци. Съседът Джоръм и „Ръждивата котва“ бяха прочути навремето не по-малко от най-великия пълководец на страната; и макар че честният Джо си е прибрал багажа на оня свят, къщата стои здраво като през първия ден, когато е влязъл в нея. Като праведник умря той и нека всеки слабодушен грешник взема пример от него!

От носилката се чу някакъв сподавен звук, но макар че водачът се спря и се ослуша, не можа да разбере нищо повече за самоличността на скрития там човек.

— Болният се мъчи — подхвана той, — ала болката му е телесна, а всички наши телесни страдания свършват, когато им дойде времето. Аз съм преживял досега седем кървави и жестоки войни и смирено се надявам, че тази, която бушува сега, ще бъде последната. Каквито чудесии съм видял и на каквито опасности съм се излагал през шестата война, окото не е виждало и езикът не е способен да опише!

— Времето те е обрулило жестоко, приятелю — прекъсна го кротко жената. — Дано тази жълтица да прибави още няколко спокойни дни към изминалите вече.

Инвалидът — защото водачът им беше не само стар, но и сакат — прие подаянието с благодарност и явно беше толкова погълнат в изчисляването на стойността му, че прекъсна прякото си участие в разговора. В дълбоко мълчание групата стигна до вратата на къщата, която търсеха.

Беше вече нощ; докато моряците с носилката се изкачваха по хълма, краткият здрач през това време на годината бе преминал в мрак. Водачът похлопа силно, след което му бе заявено, че нямат повече нужда от неговите услуги.

— Карал съм каква ли не трудна служба — отвърна той — и добре зная, че разумният моряк не освобождава лоцмана, докато корабът не се закотви благополучно. Възможно е старата госпожа Де Лейси да отсъствува, или пък самият капитан да не е…

— Достатъчно; ето един човек, който ще даде отговор на всичките ни въпроси.

Главният вход се отвори и на прага застана човек със свещ в ръка. Видът на вратаря обаче никак не беше насърчителен. В него имаше нещо, което не можеше нито да се имитира, нито да се прикрие; то показваше, че е син на океана, а дървеният крак, който служеше за опора на все още правото и яко тяло, свидетелствуваше убедително, че е придобил опит в своята трудна професия с цената на много опасности за живота си. Докато държеше свещта над главата си, за да огледа хората навън, лицето му беше строго, навъсено и малко свирепо. Обаче бързо позна сакатия и безцеремонно го попита за причината, както се изрази, на „такъв нощен шквал“.

— Тук има ранен моряк — отговори жената с толкова треперещ глас, че мигновено трогна сърцето на морския цербер. — Той идва да моли събрат по служба за гостоприемство и подслон през нощта. Искаме да говорим с капитан Хенри де Лейси.

— Тогава сте спуснали лота си тъкмо където трябва, госпожо — отвърна морякът, — както ще потвърди и мастър Пол тук от името на баща си и на добрата лейди, неговата майка; да не забравяме и старата госпожа баба му, която, може да се каже, също не е сладководна риба.

— Точно така — обади се един красив, мъжествен младеж на около седемнайсет години, облечен в униформата на човек, подготвящ се вече за морска служба, който надзърташе любопитно над рамото на стария моряк. — Ще доложа на баща си за вашето посещение, а ти, Ричард, се постарай веднага да намериш подходяща стая за нашите гости.