Джеймс Купър - Червеният корсар

— Дърпайте — откликна Найтингейл, подкрепяйки прегракналия си и зловещ вик с надуване на свирката. — Пратете ги на оня свят!

— Спрете! — възкликна капеланът, успял навреме да улови въжето, преди то да бе извършило смъртоносната си работа. — В името на тоя, от чието милосърдие някой ден може да се нуждаят и най-закоравелите измежду вас, почакайте само една минута! Какво значат тези думи? Правилно ли ги разчитам? „Арк от Линхейвън!“

— Да, да — потвърди Ричард, като разхлаби малко въжето, за да може да говори по-свободно, и прехвърли последното късче тютюн от кутийката в устата си. — Личи, че сте учен човек, щом толкова лесно го разчитате, макар и да е написано от ръка, свикнала да си служи по-добре със свайка, отколкото с перо.

— Но отде са се взели тези думи? Защо това име е изписано така неизличимо на кожата! Търпение, хора, чудовища, демони! Нима ще отнемете на умиращия дори една минута от драгоценното време, което става толкова скъпо на всички ни, когато животът ни напуска?

— Дайте му още една минута! — изрече висок глас отзад.

— Отде са се взели тези думи, питам аз! — повтори въпроса си капеланът.

— Чисто и просто с тях е отбелязано едно обстоятелство, което сега няма значение, тъй като всички, които са най-заинтересувани от него, са почти на края на пътя си. Чернокожият спомена за огърлица, но той мислеше, че аз ще остана в пристанището, а той ще дрейфува между небето и земята да търси къде да се закотви за последен път.

— Дали тук няма нещо, което засяга мен? — прекъсна го развълнуваният, треперещ глас на мисис Уилис. — Ох, Мъртън, защо задавате тия въпроси? Нима предчувствието ми се е сбъднало? Мигар природата предявява по такъв тайнствен начин своите права?

— Мълчете, уважаема госпожо! Вашите мисли витаят в невероятното, а разумът ми се помътва. „Арк от Линхейвън“ се наричаше едно имение на островите, принадлежащо на мой близък и скъп приятел; там аз получих и оттам изпратих в морето повереното ми ценно съкровище. Но…

— Говорете! — извика тя, като се втурна бясно към Уайлдър, сграбчи въжето, което само преди миг беше затегнато около врата му почти до задушаване, и го издърпа със свръхестествена сръчност. — Значи това не е било име на кораб?

— Кораб ли! Разбира се, че не е. Но на какво разчитате? От какво се страхувате?

— Огърлицата! Огърлицата! Говорете, какво е станало с тази огърлица?

— Сега тя е без значение, милейди — отговори Фид, който се възползва от това, че ръцете му са свободни, и подобно на Уайлдър преспокойно облекчи положението си, като разхлаби примката на шията си; някои от моряците понечиха да му попречат, но главатарят им ги спря с поглед. — Първо ще поотпусна това въже, защото не е нито честно, нито здравословно невеж човек като мен да тръгва на такъв неизвестен път преди своя офицер. А споменатата огърлица беше просто кучешки нашийник, който можете да видите тук, на ръката на бедния Гвинея — човек, равен на когото едва ли ще намерите.

— Прочетете го — каза гувернантката с премрежени очи, — прочетете го — повтори тя, с трепереща ръка давайки знак на свещеника да разчете надписа, който личеше ясно на месинговата пластинка.

— Свети добротворецо! Какво виждам? „«Нептун», собственост на Пол де Лейси!“

Силен вик се изтръгна от устата на гувернантката; за миг тя вдигна сключени ръце към небето в изблик на благодарност, която преливаше в душата й, а после, когато се опомни, нежно и поривисто притисна Уайлдър към гърдите си и произнесе на висок глас, изпълнен със страстна сила:

— Детето ми! Моето дете! Вие не трябва… не можете… не смеете да лишите една изстрадала, нещастна майка от нейното чедо! Върнете ми сина, моя прекрасен син, и с молитвите си ще ви изпрося милостта на небето. Вие сте храбри, не бъдете безсърдечни. Винаги сте били свидетели на милосърдието божие и не може да не се вслушате в неговата воля. Вземете всичко, което имам, но ми дайте сина. Той е от род, отдавна прославил се по моретата, и нито един моряк не трябва да остане глух към молбите му. Вдовицата Де Лейси, дъщерята на… проси милост. Кръвта на дедите му тече в неговите жили, вие няма да посмеете да я пролеете! Една майка ви се кланя до земята и моли да пощадите рожбата й. О, дайте ми детето, моето дете!

Когато заглъхнаха думите на молещата, около нея се възцари тишина, подобна на благочестивия покой, който настава в душата на грешник, когато там се вселят добри помисли. Мрачните пирати се споглеждаха смутено; душевната борба се отрази дори върху суровите им, загрубели лица. Но жаждата за мъст ги бе овладяла толкова силно, че нямаше дума, която да е в състояние да я пропъди. Кой знае какво щеше да стане, ако внезапно пред тях не бе застанал отново тоя, чиято воля никой не смееше да престъпи; той умееше да направлявай да обуздава, да разпалва или да потиска чувствата им според желанията си. В течение на половин минута той се оглеждаше наоколо, очите му обхождаха заобикалящите го, които отстъпваха пред погледа му, докато дори отдавна свикналите да се прекланят пред волята му започнаха да се озадачават от странния начин, по който тя се проявяваше в момента. Погледът му беше блуждаещ и смутен, а лицето му — бледо като лицето на молещата майка. Три пъти устните му се разтвориха, без нито звук да се изтръгне от дълбините на гърдите му; ала най-после в напрегнатите уши на заслушаната със затаен дъх тълпа прозвуча глас, изпълнен със спотаено вълнение, но все така властен. С величествено движение на ръката и такъв тон, че всички да го разберат, Корсарят произнесе: