Джеймс Купър - Червеният корсар

— Моята дума е гаранция за тяхната безопасност — отговори младият Де Лейси.

— Вярвам ви. Госпожо — продължи той, приближавайки се до по-възрастната от жените със сериозен и едновременно нерешителен вид, — ако един обявен извън законите престъпник има право да ви говори, направете ми една услуга.

— Кажете какво желаете; ушите на една майка не могат никога да останат глухи към тоя, който е пощадил чедото й.

— Когато молите небето за това чедо, не забравяйте, че има и друг човек, който все още може да извлече полза от вашите молитви; нищо повече не желая. А сега — продължи той, озъртайки се като човек, решил да потисне моментната си болка, колкото и трудно да му беше това, и оглеждайки с горчиво съжаление пустите палуби, които доскоро гъмжаха от живот и веселие, — а сега… да… сега трябва да се разделим! Лодката ви чака.

Уайлдър побърза да помогне на майка си и на Гъртруд да се качат на пинаса, а самият той все още сновеше из палубата.

— А вие! — каза той. — Какво ще стане с вас?

— Аз скоро ще бъда… забравен. Сбогом!

Думите на Корсаря звучаха така, като че му заповядваше да не се бави повече. Младият човек се поколеба, стисна му ръката и тръгна.

Когато Уайлдър се озова отново на своя кораб, чийто командир бе станал след смъртта на Бигнъл, той незабавно даде заповед да вдигнат платната и да поемат към най-близкото пристанище на родината му. Доколкото можеха да се следят с очи движенията на човека, останал на палубата на „Делфин“, никой не откъсваше поглед от неподвижния пиратски кораб. Разперил само марсела на гротмачтата си, той се възправяше като прекрасно създание, поставено там от някаква вълшебна сила, все така стройно и съвършено във всички отношения. Виждаше се как по юта му крачеше бързо напред-назад човешки силует, а до него се тътреше друг, който приличаше на умалена сянка на оная неспокойна фигура. Най-после разстоянието погълна тези неясни образи и очите напразно се мъчеха да доловят скритите движения на далечния кораб. Ала скоро бе сложен край на съмненията. От палубите му внезапно лумна струя пламък, който заподскача яростно от платно на платно. От корпуса изригна грамаден облак дим, а после се чу приглушен рев на оръдия. След това за известно време се разкри страшната и все пак величествена гледка на горящ кораб. Накрая всичко се скри зад огромна димна завеса и екна взрив, от който платната на далечната „Стрела“ се залюшкаха, като че пасатите се бяха отбили от вечния си път. Когато облакът се вдигна от океана, под него се разкри пуста водна шир и никой не би могъл да посочи мястото, където доскоро бе плавало това прекрасно творение на човешкия гений. На някои от тия, които се бяха накате-рили по горните мачти на кръстосвача и си служеха с далекогледи, им се стори, че различават някакво самотно петънце сред морето, но така и не се разбра дали беше лодка или отломка от разбития кораб.

От този момент нататък историята на страшния Червен корсар бе забравена сред развилите се по-нови събития из тия богати на случки морета. Но дълго след това моряците убиваха времето през нощните си вахти, като разказваха истории за дръзки подвизи, извършени уж под негово предводителство. Мълвата не пропущаше да ги разкрасява и изопачава, докато най-сетне истинският характер и дори името на главния герой се смесиха с описанията на действуващите лица в други безчинства. А междувременно на Западния континент се разиграваха по-важни събития, които представляваха по-голям интерес и засенчиха подробностите на една легенда, смятана от мнозина за фантастична и невероятна. Английските колонии в Северна Америка въстанаха срещу правителството на короната и една изтощителна война вървеше към благополучен завършек. Нюпорт, където започна настоящото повествование, бе завземан ту от кралските войски, ту от войските на оня монарх 169 169 Става дума за френския крал Людовик XVI, който се намесил във войната за независимост на североамериканските колонии. Б.пр. , който бе пратил цвета на нацията си, за да помогне да бъде лишен неговият съперник от обширните му владения.

В красивото пристанище намираха убежище враждуващи флоти и мирните домове често ехтяха от веселието на млади войници.

Повече от двайсет години се бяха прибавили към дългия летопис на времето след гореизложените събития, когато този островен град стана свидетел на веселбите на ново празненство: съюзническите войски благодарение на численото си превъзходство и на своето изкуство бяха принудили най-смелия командир на английските войски да се предаде заедно с цялата си армия. Сега всички смятаха, че войната е завършила, и честните граждани както винаги изразяваха шумно своята радост. В края на деня обаче веселието затихна, а когато се спусна нощта, малкото градче възвърна обичайното си провинциално спокойствие. Една красива фрегата, закотвена на същото място, където за пръв път видяхме кораба на Корсаря, вече бе свалила ярката сбирка от приятелски флагчета, окачени както се полага на празник. На гафела й се вееше едно-единствено пъстро знаме с цяла плеяда от ярки изгряващи звезди. Точно в този момент в рейда влезе друг, по-малък кръстосвач, който също развяваше приятелското знаме на новите Щати. Възпрепятствуван от отлива и при утихнал вятър, скоро той се закотви в пролива между островите Каноникът и Роуд. В това време една лодка, движена от мишците на шестима яки гребци, се насочи към вътрешното пристанище. Когато лодката се приближи до един отдалечен и уединен пристан, някакъв самотен наблюдател, който следеше всичките й движения, забеляза там закрита със завеси носилка, а до нея — самотна женска фигура. Преди любопитството, което такава гледка не можеше да не възбуди в сърцето на гореспоменатия наблюдател, да успее да премине в догадки, греблата се вдигнаха, лодката докосна гредите на пристана и поетата от моряците носилка заедно с жената се озова пред него.