Петко Тодоров - Зидари (Драма в четири действия)

Христо.Тамам, като няма да дойдеш, дай ми кавала, че за мене няма пушка.

Дончо (като го смерва с очи) . Де ти е пушката, юнак?

Михо (улавя му пушката от ръката и я подава на Христа) . Дай я! Видях ви аз колко ви е вам присърце и род, и вяра — до свади! (Към Христа.) На…

Дончо.Като няма! — Да я земе…

Христо. Аз ще славя дядова Дончова слава този път!

Иван (който го гледа слисан) . Ама, Дончо, защо си даваш кавала? Какво е туй?

ДраганОставете го!

ДончоАз ще стоя тук.

Първи момъкТуй-то! И таз добра.

Втори момъкЧе защо?

ДончоТъй! Ще ида със зидарите.

Драган (към момците) . То е негова работа, вървете си вие по своята!

Първи момък. Чувайте го. Какво приказваше напред!…

Дончо.Аз не мога самичък да си плюя на лицето!

Трети момък. Ама ще ти даде ли сърце тука да останеш? Ний горе на скалите, пък ти — на твое място…

Дончо.Аз под Христова команда не ходя!

Христо.Хе, каза я най-подир. Тъй, всички да те чуят!

Дончо.Да чуят!

Христо.Ама изкарай я докрай! — Не иска да тръгне. Да не би да ти падне честта пред Рада!

Дончо.Затуй! То моя работа. Зе кавала ми, хайде върви си по пътя!

Иван.Бе вий и двама като че се забравихте. На седенки ли ще вървите?

Драган.Майстор Брайно с тези иска черква да дига.

Христо (тръгва и оттатък се провиква) . Хайде, момчета! Оставете го! Там на скалите, там с душманин насреща! Той не сумти и не си гълта приказките. На куршум с куршум отвръща!

Четвърти момък (към Донна) . За тебе главата си слагах, ама да се отделиш в таквъзи час от дружината, язък ти за името!

Дончо.Да се знай, тъй напук! Поврага всички!

Цялата дружина нарамя пушки и бързо завива нагоре край един плет. Отсам-оттатьк наизскачват моми и деца — момите с китки в ръце изпращат момците, децата пък се трупат над пътя и гледат надолу запаленото нататък село. Издалеч се чува хлопот, шум, мукания на крави — добридялчани бягат в Балкана.

Стойко (като се ослушва, сепнат) . Ами туй. Туй какво е? Да не са вече?…

Иван.Какво и ти се озърташ като изтърван заек! Иди виж — добридялчани с добитъка си бягат.

Михо. Оставили мило и драго, бягат в Балкана.

Георги.Във всяко време и на всекиго този Балкан подслон дава.

Драган.Давал е и пак ще дава.

От дядови Милкови излязват майстор Брайно, дигнал железен кръст в ръка, след него дядо Милко.

Майстор Брайно.Тръгвайте! Да издигнем този кръст горе на кивгиря, да разпери ръце и той да ни закриля срещу всяка напаст! Туй е мойта вяра!

Зидарите тръгват след майстора надолу и изведнъж оттатък из един тесен път изскача Рада, запъхтяна, с китка цвете в ръка.

Драган (като я пресреща сред мегданя) . Ти пак ли тръгна! Какво си помъкнала туй цвете?

РадаПреча ли на някого, като съм тръгнала? — Какво се залавяш все с мене?

Драган.Аз ще се хвана веднъж, че няма да се пусна! Хубаво да помниш!

Георги.Тръгвай, уста Драгане — няма време за разправии сега.

Герги и Драган отминават.

Рада (като съглежда Донча) . Ами този… Ти тука ли си?

Дончо.Очите ли ти вадя, като съм тука?

РадаТи стой на завет! Да не се изгуби някак корена ти.

Дончо.Моя корен не ти е мезе в устата. Какво искаш от мене?

РадаАз съм ги в душата. Зная те!

Дончо.И кавала си дадох на твоя изгорник. — Да върви там име и чест да печели.

РадаЗащо мугодаде. Ти да си ги повел. Знам какво си останал да чакаш. Ама аз по него цял живот вдовица невенчана ще ходя, пак тебе няма да зема!

ДончоМежду мене и тебе то се свърши! Не го приказвай вече.

РадаЩе приказвам; аз от никого нэ искам да знам!

Докато Дончо и Рада се разправят, дядо Милко изпраща зидарите, отива, разправя се нещо със струпаните над пътя моми и деца и когато се повръща към къщи, забелязва и двамата.

Дядо Милко (като се приближава до Рада) . Тебе, момиче, какво ти казах аз снощи на чучура? Забрави ли? Де си дигнала тази китка? Какво викаш тука?

РадаИсках да я дам на Христа, докато дода, той заминал.

Дядо Милко. Ами какво си се спряла да се караш с Донча.