Александър Солженицин - Нобелова лекция по литература

Няма да погазваме правото на художника да изразява изключително собствените си преживявания и самонаблюдения, пренебрегвайки всичко, което се случва в останалия извън него свят, но ни е позволено да го помолим, да го призовем и да насочим вниманието му. Нали само отчасти той развива сам своята дарба, голяма част от която заедно с отговорността за свободната му воля е заложена в него от мига на раждането му? Да допуснем, че художникът не е длъжник пред никого за нищо, но е нетърпимо болно да виждаме как той, отдалечавайки се в света, сътворен от него, или в пространствата на субективните капризи, може да отдаде реалния свят в ръцете не само на користни, но и на нищожни и безумни хора.

Нашият XX век се оказа по-жесток от предишния и не само с първата му половина е изчерпано всичко страшно в него. Същите стари пещерни чувства — алчност, завист, необузданост, взаимно недоброжелателство, в течение на времето получили прилични наименования от типа на класова, расова, профсъюзна борба, разкъсват света. Пещерната омраза към компромисите се е превърнала в теоретичен принцип и се смята за добродетел на ортодоксалността. Тя изисква милиони жертви в безкрайните граждански войни, насажда в душите ни измамната представа, че не съществуват устойчиви общочовешки понятия за доброто и справедливостта, защото се променят, а следователно трябва да се постъпва така, както е изгодно на твоята партия. Всяка професионална група винаги, когато намира удобен момент да отнеме кокала, без значение дали й е излишен, или е чужда собственост, веднага го грабва, независимо, че с постъпката си може да съсипе обществото. Амплитудата на колебанията на западното общество, както изглежда отстрани, се приближава към онзи предел, отвъд който системата става метастабилна и разпадаща се. Все повече стеснявайки рамките на вековната законност, насилието нагло и победоносно шества по целия свят, без да го е грижа, че неговата безплодност е проявявана и доказвана вече много пъти в историята. Тържествува не просто грубата сила, но и нейното шестващо по пътя оправдание; целият свят е подчинен на наглата увереност, че силата може всичко, а правотата — нищо. Бесовете , на Достоевски, които ни се струваха кошмарна провинциална фантазия, пред очите ни заливат целия свят, превземат и страни, където дори не са могли да си ги представят: отвлечените самолети, взетите заложници, взривовете и пожарите през последните години ни сигнализират за решимостта си да разтърсят и унищожат цивилизацията! И това е напълно осъществимо. Младежта — в онази възраст, когато тя няма друг опит освен сексуалния, когато не е изпитала на собствения си гръб страданията и не е достигнала до собствените си прозрения — възторжено върви по опорочения руски път на XIX век, а й се струва, че открива нещо ново. Новопоявилите се хунвейбини приемат като чудесен образец собствената си деградация, довела ги до нищожно съществуване. Пренебрежително неразбиране на извечната човешка същност, наивна увереност на лишените от опит: ще прогоним тези хищни, алчни потисници и управници, а следващите (ние!), принудени да сложат настрана гранатите и автоматите, ще бъдат справедливи и изпълнени със съчувствие. Ще имат да вземат!… А който е поживял и има опит, който може да възрази на тази младеж, не смее да го направи, дори й угодничи, само и само да не изглежда «консерватор»; и това отново е подражание на руските прояви от XIX век, които Достоевски нарича «робуване на прогресивните идейчици».

Духът на Мюнхен въобще не е останал в миналото, защото не е само кратък епизод; дори бих се осмелил да кажа, че този дух преобладава през XX век. Уплашеният цивилизован свят, стъписан от нашествието на внезапно възроденото озъбено варварство, не намери какво да му противопостави освен отстъпките и усмивките. Духът на Мюнхен е болест на волята на сполучилите хора, той е ежедневно състояние на онези, които с цената на всичко се стремят да утолят само жаждата си за благоденствие и приемат материалната обезпеченост като главна цел на земното си битие. Такива хора, а те са мнозинството в днешния свят, избират позицията на пасивността и отстъпките, за да продължат колкото се може по-дълго привичния си живот и да отложат преминаването на границата на суровите изпитания поне днес, а утре току-виж бурята отмине… (Но това никога не става! Само отплатата за страхливостта е още по-жестока. Мъжеството и преодоляването на препятствието идват единствено тогава, когато сме готови на жертви.)