Напразно е това, което не стига до сърцето.
А художественото произведение в самата си същност съдържа проверката: измислените и пресилени концепции не издържат изпитанията на образите; рухват и едните, и другите, защото са бледи и слаби и никого не убеждават; но произведенията, изградени върху основата на истината и представили ни я убедително жива, ни теглят към себе си и никой никога, дори след столетия, не би се осмелил да ги опровергае.
Тогава може би старото триединство на Истината, Доброто и Красотата не е просто овехтяла парадна фасада, както ни се струваше по времето на нашата самонадеяна материалистична младост? Ако върховете на тези три дървета, както твърдят изследователите, се докосват, но прекалено очевидните и прекалено правите филизи на Истината и Доброто са задушени, изсечени и не им се дава възможност отново да избуят, може би чудноватите, непредсказуеми и неочаквани филизи на Красотата ще си пробият път и ще се развият на същото това място, за да свършат работата и на трите дървета?
И тогава ще се окаже неслучайно изтървана, а пророческа фразата: «Красотата ще спаси света», написана от Достоевски. Нали на него му е било дадено много да види, озарявало го е удивителното.
И тогава може би наистина изкуството, литературата могат да помогнат на днешния свят?
Скромното, което с годините ми се удаде да открия като отговор на този въпрос, ще се опитам да изложа тук днес.
За да се изправя зад тази катедра, от която се чете Нобеловата реч, катедра, предоставяна далеч не на всеки писател и само веднъж в живота, трябваше да изкача не само трите или четирите обичайни стъпала, водещи до нея, а стотици, дори хиляди — непристъпни, отвесни и замръзнали в мрака и студа, където имах щастието да оцелея, а други, може би с по-голям дар и по-силни от мен, загинаха. Само някои от тези хора срещнах на Архипелага ГУЛАГ, разпрострял се на безброй острови, защото под безпощадната мелница на следенето и страха не с всеки успях да завържа разговор; за едни бях само чувал, а за съществуването на други едва се досещах. Тези, които потънаха в тази пропаст с утвърдено литературно име, поне са известни, но колко неоткрити, нито веднъж неназовани публично, изчезваха и почти на никой не се удаде да се върне от там! Цяла национална литература остана там, погребана не само без ковчег, но дори без долно бельо, гола, с мазоли по пръстите на нозете. Но нито за миг не е преставала да съществува руската литература, макар отстрани да е изглеждала като пустиня! Там, където би могла да расте огромна гора, останаха след всички изсичания само две-три случайно подминати дървета.
И днес аз, съпровождан от сенките на загиналите, пропускайки пред себе си с наведена глава на това място другите, заслужили го преди мен, се питам как да отгатна и да изложа онова, което са искали да кажат те ?
Това задължение отдавна ни тежи и ние винаги сме го разбирали; задължение, изразено най-добре от Владимир Соловьов:
«Да извървим сме длъжни и в окови —
кръга, от боговете очертан.»
В мъчителните лагерни премествания, в колоната на арестантите, в мъглата на вечерните студове с мъждивите вериги на фенерите неведнъж в гърлото си сме усещали онова, което ни се е искало да извикаме пред целия свят, ако бе възможно да ни чуе. Тогава ни се струваше пределно ясно какво послание ще отнесе нашият вестоносец и как веднага ще откликне на чутото светът. Кръгозорът ни бе изпълнен и с физическите предмети, и с душевните движения, и в нераздвоения свят нямаше нищо, което би могло да бъде по-тежко от тях. Тези мисли не бяха оформени от книгите и заимствани, за да изглеждат гладки: те се бяха родили в затворническите килии и край горския огън в разговори с хора, отдавна покойници, и бяха проверени от онзи живот и покълнали там.
Когато отслабна външният натиск, моят и общият кръгозор се разшириха и постепенно, макар и през иглено ухо, ни се разкри този «цял свят»; и се оказа съвсем не такъв, какъвто си го представяхме, очаквахме и се надявахме: «не така» живеещ, «не нататък» поел, след възклицанията пред блатното тресавище: «Каква очарователна локва!»; пред веригите на оковите: «Каква изтънчена огърлица!»; а натам, където на едни им е невъзможно да избършат сълзите си, а други подскачат под палката на безгрижния диригент.
Как се случи това? От какво се отвори тази пропаст? Безчувствени ли бяхме? Или безчувствен бе светът? Или това се дължеше на различните езици? Защо не винаги и ясната реч достига до съзнанието на човека? Думите отзвучават и изтичат като вода — без вкус, мирис и цвят и без следа.
Читать дальше