Александър Солженицин: Нобелова лекция по литература

Според начина, по който разбирах всичко това, се меняха в течение на годините съдържанието, смисълът и тонът на моята евентуална реч. Моята днешна реч.

И тя вече съвсем малко прилича на онази, първоначално замислена в студените лагерни вечери.

Човек извечно е устроен така, че неговият светоглед, когато не е внушен от хипноза, неговите мотиви и скала на оценките, неговите действия и намерения се определят от личния и груповия жизнен опит. Руската пословица: «Не вярвай на родния си брат, а на кривогледото си око!», е най-солидната основа за разбиране на заобикалящия ни свят и за откриване на начина на поведение в него. И дълги векове — докато нашият свят бе глух, затворен в себе си, докато не бе пронизан от единните линии за връзка, докато не бе се превърнал в едно общо цяло, разтърсвано от конвулсии — хората безпогрешно са се ръководили от собствения си жизнен опит в своята ограничена местност, в общината, в обществото си и накрая — на своята национална територия. Тогава е било възможно отделното човешко око да открие и възприеме някаква обща скала на оценките, да разбере къде се намира средното положение, кое е невероятното; кое е жестокото, кое — отвъд границата на злодейството; кое е честно, кое — лъжа. И макар разпръснатите народи да са водили съвсем различен живот и техните скали за обществените оценки поразително да не са съвпадали, както и представите им за мярката, тази разлика е удивлявала само редките пътешественици и е изглеждала като мимолетен странен факт върху страниците на списанията, без да представлява някаква опасност за още необединеното човечество.

Но ето че през последните десетилетия човечеството внезапно и незабелязано стана единно, обнадеждаващо и опасно единно до такава степен, че сътресенията и възбудената болка при една част от него мигновено се предава на останалите, които понякога посрещат нашествието, без да имат какъвто и да било имунитет. Да, човечеството стана единно, но не така, както преди са били единни общината или дори нацията, не чрез постепенния жизнен опит или чрез собствения поглед, добродушно определен като крив, дори не и чрез родния понятен език, а над всевъзможните бариери, чрез международното радио и печата. Събитията ни затрупват, половината свят за минута разбира за тях, но мерките, с помощта на които биха могли да се обхванат и оценят по законите неизвестните ни части на света, отсъстват в сводките, достигнали до нас по ефира или прочетени в информациите на вестниците; тези мерки прекалено дълго са установявани в специфичния живот на отделните страни и общества, за да ги усвоим изведнъж. В различните кътчета на света използват собствена, проверена и изстрадана скала на оценките и неотстъпно самоуверено използват само нея.

И такива скали в света има ако не стотици, то поне няколко: скала за близки събития и скала за далечни; скала, по която оценяват предишните общества, и скала — за новите; скала за неуспелите и скала за благополучните. Деленията на скалите въобще не съвпадат, изкарват ни от равновесие и за да не ни причиняват болка, ние отхвърляме чуждите като безумни и заблуждаващи ни и съдим за целия свят по домашната си скала. Затова ни се струва голямо, причиняващо ни болка и непоносимо не онова, което в действителност е такова, а това, което е най-близо до нас; всичко далечно, което не заплашва да се приближи още днес до прага на дома ни, приемаме с всичките му стонове, сподавени викове и убийствена същност, оставила след себе си милиони жертви, като напълно поносимо и в приемливи размери.

В една страна след гоненията, неотстъпващи на древноримските, не толкова отдавна дадоха живота си заради вярата в Бога стотици хиляди безмълвни християни; в друга част на света някой безумец, който навярно не е единичен случай, пресича океана, за да погуби първосвещеника и да ни освободи от религията! С вярата в истинността на своята скала той е взел решение вместо всички нас!

Това, което по една скала изглежда отдалеч като завидна благоденстваща свобода, по близката мярка не е нищо друго освен досадно принуждение, предизвикващо преобръщане на автобуси; това, което в даден край на света е стремеж към мечтаното благополучие, в другия край се приема като дива експлоатация, изискваща неотложни стачни действия. Различни са дори скалите за стихийните бедствия: наводнението, отнело живота на двеста хиляди, ни се струва нищо в сравнение с нашия конкретен, безобиден градски случай — наводнените от силен порой улици; такива са и скалите, отнасящи се до оскърблението на личността: там, където унижава дори и ироническата усмивка и досадният жест, жестоките побои се приемат като безобидна, не особено сполучлива шега. Различни са и скалите за наказанията и за злодействата. По мерките на една скала арестът за месец, заточението на село или «карцерът», където хранят с бял хляб и мляко, разтърсват въображението и изпълват вестниците с гневни статии, по мерките на друга са нещо обикновено и простимо и затворническите срокове от двадесет и пет години, и карцерите с ледени стени, в които затвореният е без бельо, и психиатричните домове с напълно здрави обитатели, и разстрелите по границата на стотици неразумни хора, които, кой знае защо, нанякъде бягат. А особено спокойно е сърцето за онзи екзотичен край, за който въобще нищо не е известно, откъдето нямаме никакви сведения, а само закъснели догадки на някой и друг кореспондент.