Александър Солженицин: Нобелова лекция по литература

За тази раздвоеност, за това вцепенено неразбиране на чуждата далечна мъка не бива да се упреква нашето зрение: просто така е устроен човекът! Но за цялото човечество, събрано в едно цяло, такова взаимно неразбиране крие в себе си близка неизбежна гибел. При наличието на шест, четири, дори и на две скали не може да съществува единен свят и единно човечество: ще ни разкъса тази разлика в ритъма и колебанията. Ние няма да заживеем дружно на една Земя; човекът с две сърца е пътник за онзи свят.

Но кой и как ще съвмести тези скали? Кой ще създаде за човечеството единна система за оценките — за злодействата и благодеянията, за нетърпимостта и търпението; кой ще изясни на човечеството кое действително е тежко и непоносимо, а кое от намиращите се най-близо до нас явления кара кожата ни да настръхва, за да насочи гнева ни към действително страшното, а не към това, което е близо до нас? Кой би успял да пренесе такова разбиране през границата на собствения си човешки опит? Кой би могъл да внуши на невъзприемчивото, упорито човешко същество чуждата далечна мъка и радост, мащабите и заблужденията, които то никога не е преживяло? Безсилни са и пропагандата, и принудата, и научните доказателства. Но за щастие в света съществува такова средство! Това е изкуството! Това е литературата!

На тях им е достъпно такова чудо: те могат да преодолеят порочната особеност на човека да се учи само от собствения си опит, като пренебрегва чуждия. Изкуството прехвърля от човек на човек, изпълвайки земното му време, изцяло товара на чуждия дълъг жизнен опит с всичките му тежести, багри, сокове, въплъщава опита, преживян от другите, за да бъде усвоен като собствен.

И дори много повече, защото и отделни страни, и цели континенти повтарят грешките на другите дори с вековно закъснение, когато ни се струва, че всичко е толкова очевидно! Но не: това, което е преживяно, премислено и отхвърлено от дадени народи, изведнъж се приема от другите като ново откритие. Тогава и тук изкуството и литературата са единственият заместител на ненатрупания от нас опит; те притежават чудесната възможност чрез различието на езиците, обичаите, обществения начин на живот да пренасят жизнения опит от една нация до друга, никога неизживяла трудния многогодишен национален опит, като в щастливия случай я опазват от излишния, грешен и дори гибелен път и съкращават лъкатушенията на човешката история.

За това велико благословено свойство на изкуството настойчиво напомням днес от тази престижна трибуна.

И още в една безценна посока литературата пренася натрупания опит: от поколение на поколение. Така тя се превръща в живата памет на нацията и съхранява в себе си нейната загубена история във вид, който не се поддава на преиначаване и фалшифициране; и по този начин литературата запазва заедно с езика и националната душевност.

(В последно време е модно да се говори за изравняване на нациите и за изчезване на самобитните народи в котела на цивилизацията. Аз не съм съгласен, но това е отделен въпрос; все пак е уместно да се каже, че изчезването на нациите би ни направило много по-бедни, защото хората биха започнали да си приличат. Нациите са богатство на човечеството, негови обобщени личности; дори и най-малката от тях има свои особени цветове, крие в себе си особена страна от Божия замисъл.)

Но горко на онази нация, съществуването на чиято литература се прекъсва заради нечия намеса: това не е просто нарушение на «свободата на печата», а своеобразно затваряне на националната душа и прекъсване корените на националната памет; нацията не помни миналото си, лишава се от духовното единство и макар да говорят един и същ език, съотечествениците престават да се разбират един друг. Отиват си поколения, без да разкажат нито за себе си, нито за предшествениците. За такива майстори като Ахматова и Зимятин, осъдени за цял живот да творят в мълчание, без да чуят ехото на написаното от тях, това не е лична трагедия, а беда и опасност за цялата нация; а в други случаи — и за цялото човечество, когато такова мълчание пречи да разберем и цялата История.

В отделни периоди от време в различни страни и разгорещено, и сърдито, и изящно се е водил спор за това дали изкуството и художникът трябва да живеят сами, за себе си, или са длъжни вечно да помнят за своя дълг пред обществото и да му служат, макар и непредубедено. За мен не са възможни два отговора, но нямам намерение да прибягвам до десетки доводи. Едно от най-блестящите изказвания на тази тема е Нобеловата реч на Албер Камю и аз с радост се присъединявам към нейните изводи, още повече че руската литература от десетилетия е имала тази склонност да не се любува прекалено на себе си и да не лети прекалено безгрижно, и аз не се срамувам да продължа, доколкото мога, тази традиция. Много отдавна руската литература е възпитала у нас чувството, че писателят може и е длъжен да направи много за своя народ.