Калина Паскалева - Дневниците на една курва

Живеех си кротко с дилъра. Забавлявах се с неговите аверчета - по-вечето от тях практикуваха същата професия или бяха част от някоя от бандите за обири. Единият от дилърите се маскираше като таксиметров шофьор и бръмчеше дневни смени под носа на ченгетата. През нощта си беше образцов съпруг и жена му дори не подозираше, че колата, с която вози детето на детска градина, е натъпкана с кофти дрога за ноздрите на софийските глезльовци.

Няколко дни ми отне да разбера къде любезният ми хазяин крие материала, докато не открих случайно флакон за ароматизатор, наподобяващ дезодорант. Вътре - десетки пакетчета с бял прах. Бяха разделени на два вида - едните от половинка, другите по цял грам. След като един път ги бяха разредили и пакетирали, тия пичове не следяха грамажа. Няколко пъти си отсипах от пакетите и никой не ме хвана. Исках да се отблагода-ря на своята съученичка, все пак намери къде да се подслоня. Така и не се навих да пробвам от сладкия прашец. Беше ме страх, че ще се пристрастя и ще завърша в някоя канавка. И без това животът ми не беше от най-леките.

Ден след ден навлизах все по-дълбоко в тайните на най-ниската прослойка на мафията. Хазяинът дилър бачкаше нощна и докато и последният пиян и друсан представител на столичния елит не беше долазил до изхода, той не можеше да се прибере. Не бяха малко и случаите, в които му звъняха от афтърпартита.

Идваше си с очила, запалки, компютри, часовници. Един път си дойде само с монитор. Когато на клиентите им свършваха парите, започваха да опразват апартаментите си. Та намазвах и аз по нещо, все пак се грижех за къщата. Перях, подреждах, направих и няколко опита да сготвя, но скоро пак минахме на доставки по домовете.

Като изключим постоянния страх от нахълтване на ченгета, оказа се, че да живееш с дилър е много приятно приключение. Всеки ден чувах най-различни истории за хора, които до този момент съм гледала само по телевизията и дори през ум не ми е минавало, че могат да се друсат. И то с дни. Бизнесмените с черни лимузини и техните красиви приятелки, украсяващи лъскавите списания, бяха фенове на извращенията, описани в най-перверзната литература. Имало е сутрини, в които домакинът ми имаше поръчки освен за кокаин и за торба с вибратори, анални топчета и лубриканти. Казваше ми, че никога не са го канили да се включи, но знае ли човек.

Може би ме е лъгал, по-късно разбрах, че е влюбен в мен и се е надявал да му стана официална половинка. Гадже на шеф на дилърите - да, но на момче за всичко - твърдо не. Прекалено красива бях, за да живея в краен софийски квартал.

Престоят ми в „Надежда“ приключи по-скоро, отколкото очаквах. За няколко месеца, освен че се беше влюбил в мен, дилърът започна да изпитва чувство за собственост. Държеше ми сметка къде ходя, с кого, кога ще се прибера. Нищо от това не ми харесваше, мълчах си, защото нямах къде да отида, нямах и никакви пари. Той беше поел и тази отговорност. Оставяше ми по 50 лева всеки ден, а не изкарваше кой знае колко. Всичко профукваше за дрехи - италиански, разбира се, реплики. Един грам струваше 120 лева, от тях за него оставаха около 20.

Една нощ излязох с един доста настоятелен младеж. Преследваше ме от известно време, а аз все отлагах. Бях чувала, че е и на него не му е чиста работата, но имах нужда да отида малко в цивилизацията. Животът в квартал „Надежда“ ми доскучаваше на моменти, а и вечерите прекарвах сама.

Слязох в центъра с такси и тръгнахме на обиколка из клубовете. Пихме много шампанско и неприличните изпълнения на публично място не се забавиха. Дилърът беше получил приятелски есемеси за моето скандално поведение и не спираше да ми звъни. Крещеше ми, но аз въобще не осъзнавах какво ще се случи няколко часа по-късно.

Намери ме около 9 сутринта в едно денонощно кафе. Седях в скута на новия си мъж и се целувахме. Ясно си спомням как широкополата ми шапка изхвърча в другия край на заведението. Дилърът ми заши един шамар. Последва разпра между него и новото ми гадже. Излязоха навън да се разберат като мъже. Докато те се правеха на мъже, аз се измъкнах набързо.

Така се изнесох от „Надежда“, над която днес не бих прелетяла дори със самолет.

Просто бърза спирка от моя шеметен живот.

Сама себе си не можех да издържам, но има цяло съсловие, на което мога да докарвам прилични пари, и то редовно - папараците. Не аз бях толкова интересна, колкото кой е новият ми спонсор. Не беше трудно да се предположи, че и ден следене ще завърши със снимка, на която я престъпник, я бизнесмен ме вози, води на вечеря или ме придружава на влизане в поредния хотел за порция нощно чукане.