Уин Уенджър - Факторът Айнщайн

В своите „Автобиографични бележки“ Айнщайн си припомня първото си забележително „видение“, довело го впоследствие до формулирането на неговата „Специална теория на относителността“. То го споходило изневиделица, докато веднъж, когато бил шестнайсетгодишен, си фантазирал за най-различни неща.

„Ами какво би станало — почудил се тогава Айнщайн, — ако яхна опашката на някой светлинен лъч и заедно с него се понеса в пространството със скоростта на светлината?“

Според Айнщайн нормалните възрастни обикновено биха заглушили подобен въпрос още преди да се е дооформил в съзнанието им, а ако все пак си го зададат — биха го забравили почти на секундата. Вероятно именно това е имал предвид и Уинстън Чърчил, когато казва: „В един или друг момент от живота си повечето хора се препъват в някое велико откритие. Но болшинството просто се изправят и го подминават с безразличие.“

Така се препънал и Айнщайн, но не отминал безразлично. Без изобщо да има ясна представа къде може да го отведе този негов интерес, в продължение на цели десет години той използвал прословутия си въпрос като „играчка“ и упражнение за ума си. И колкото повече размишлявал над него, толкова повече нови въпроси възниквали. А всеки нов въпрос го приближавал към истината.

Няколко годни след като си задал за пръв път своя въпрос, Айнщайн вече се питал какво би станало, ако, докато язди опашката на светлинния лъч, държи пред лицето си огледало. Дали ще вижда в него отражението си или не? Според постулатите на класическата физика, отговорът бил повече от ясен: няма да вижда образа си в огледалото, защото, за да стигнат до огледалото, отразените от лицето му светлинни лъчи ще трябва да летят със скорост, по-голяма от тази на светлината, а това е невъзможно.

Е, да, но Айнщайн просто не можел да се примири с подобен отговор. Наистина, това обяснение се градяло върху известните и необорими за тогавашната наука факти, но поради причини, които сам той не бил в състояние да изрази с думи, Айнщайн някакси нямал чувството , че именно това е правилният отговор на неговия въпрос. Струвало му се нелепо и комично, чист абсурд, човек да погледне в огледало и да не се види там. Доверявайки се на интуицията си повече, отколкото се доверявал на познатите факти и признавал законите на физиката, Айнщайн дръзко си представил, че съществува вселена, в която човек може да вижда отражението си в огледалото пред лицето му, дори когато е яхнал опашката на светлинния лъч. Едва години по-късно той съумял да облече в думи това свое „видение“ и да докаже по математически път правотата на теорията си. Но до правилния отговор Айнщайн стигнал по интуиция, а не следвайки строгите закони на физиката и математиката.

„Откритието не е продукт на логичната мисъл — заключава Айнщайн, — въпреки че крайният продукт е свързан с логична структура.“

С малки изключения, великите открития в науката са били направени все в резултат на подобни интуитивни мисловни експерименти. Не Айнщайн е измислил тази техника, но тъй като той е нейният най-прочут и най-активен привърженик, аз я нарекох „Метод на Айнщайн за правене на открития“. Друг източник на информация за различните откривателски похвати (освен метода на Айнщайн) е трудът на Сидни Дж. Парнис от Фондацията за творческо обучение — „Фантазирането: използване на творческите процеси за насърчаване на откривателството“.

През 1994 година психологът Робърт Б. Дилц публикува една забележителна тритомна биография на Айнщайн — „Стратегиите на гения“. За да я напише, Дилц проучва задълбочено всяко съхранило се късче информация относно процеса на научното мислене на Айнщайн, като за целта използва кореспонденцията му със Зигмунд Фройд и с математика Жак Адамар, а също и пространните интервюта на учения с психолога Макс Верхаймер, основателят на образната терапия (позната предимно под немското й наименование — гещалтова терапия). В този свой биографичен труд, Дилц стига до някои наистина забележителни прозрения.

„Айнщайн винаги е твърдял — пише Дилц, — че вместо с думи или с математически формули, той мисли предимно в зрителни образи и в чувства… Словесното и математическото оформяне на мислите му идват едва след приключването на основния творчески процес.“

В действителност Айнщайн е отдавал своя научен успех на нещо, което самият той описва като „подсъзнателна игра“, при която по най-невероятни начини се съчетават гледки, образи и други сетивни усещания, както и елементи на чувства, едновременно „зрителни“ и „мускулни“.