Уин Уенджър - Факторът Айнщайн

Самият Харви също не открива никога нищо — за разлика от една негова колежка. В началото на осемдесетте години Мериан Даймънд, невроанатом към Калифорнийския университет в Беркли, изследва сегменти от мозъка на Айнщайн и съобщава за едно свое удивително откритие — толкова изумително, че може да доведе до революция във всичките ни представи за процеса на човешкото обучение и за гениалността.

Повечето хора предполагат, че гениите се раждат, а не се „правят“. Но Даймънд посвещава кариерата си на това да създаде гений в лабораторни условия.

При един свой впоследствие станал прочут експеримент Даймънд отглежда лабораторни плъхове в свръхстимулираща среда — в клетки с люлки, стълбички, пътечки за бягане и най-различни играчки. Контролна група плъхове били отглеждани в обикновени, празни клетки. Плъховете, отраснали и живеещи в свръхстимулиращата среда, не само доживявали до изненадващо дълбоката за тях старост от три години (което се равнява на 90-годишна възраст при човека), но и мозъците им увеличавали размера си, развивали гъсти снопове от нови свръзки между нервните клетки под формата на дендрити и аксони — вретеновидни, клоноподобни структури, които предават електрическите сигнали от една нервна клетка (неврон) към друга. Плъховете от празните клетки залинявали и умирали сравнително млади, в рамките на нормалната за вида продължителност на живота, а в мозъците им се откривали много по-малко междуклетъчни свръзки.

Още през 1911 година бащата на невроанатомията Сантяго Рамон-и-Кахал открива, че количеството свръзки между невроните (научното име на тези свързващи снопове е синапси ) е истинската мярка за гениалност и е много по-решаващо за определяне мощта на мозъка, отколкото броят на самите неврони в него. Прочутият опит на Даймънд доказва, че — поне при плъховете — физическият механизъм за появата на гениалност може да бъде създаден и стимулиран посредством умствени упражнения.

Но дали този принцип е валиден и при хората? Именно това искала да открие Мериан Даймънд. Ето защо помолила д-р Харви за няколко сегмента от мозъка на Айнщайн и ги подложила на щателно изследване. Както и очаквала, открила силно увеличен брой слепващи клетки в левия париентален лоб — нещо като „разпределителна гара“, която Даймънд описва като „асоциативна област за други асоциативни области в мозъка“. Както личи по името им, слепващите клетки спояват в едно цяло другите нервни клетки, а освен това спомагат и за предаването на електрохимичните сигнали между невроните. Даймънд очаквала да ги открие в мозъка на учения, защото вече била отбелязала големи струпвания на слепващи клетки в мозъците на своите поумнели плъхове. Наличието им в мозъка на Айнщайн подсказвало, че и при хората протича подобен стимулиращ и обогатяващ умствената мощ процес.

За разлика от невроните, които спират да се възпроизвеждат почти веднага след раждането на човека, слепващите клетки, аксоните и дендритите могат да увеличават броя си през целия ни живот, в зависимост от това как използваме мозъка си. Откритието на Даймънд предполага, че колкото повече учим, толкова повече синапси се образуват в мозъка ни (виж Фигура 1.2) . По подобен начин, когато престанем да учим и умовете ни закърнеят, синапсите се свиват и отмират.

Приложението на това откритие е повече от ясно. Щом като мозъкът на Айнщайн е откликвал на стимулирането по начин, подобен на процеса при плъховете на Даймънд, значи е възможно да създаваме нови айнщайновци, осигурявайки на човешкия ум достатъчно стимулиращи умствени упражнения.

Какъв тип умствени упражнения при човека би отговарял на люлките, стълбичките, пътечките за бягане и играчките при свръх-плъховете на Даймънд? Самият Айнщайн имал някои идеи по този въпрос. Той вярвал, че всеки може да стимулира оригиналната си творческа мисъл, стига да позволи на въображението си да се рее свободно, несковано от общоприетия начин на мислене.

Айнщайн например смятал, че е открил теорията на относителността не благодарение на някаква своя по-особена дарба, а поради, както сам казва, „забавеното“ си развитие.

„Нормалният възрастен човек никога не се спира, за да се замисли за проблемите, възникващи поради общоприетите понятия за пространство и време — размишлява Айнщайн. — Това са «странности», над които той е разсъждавал като дете. Но моето интелектуално развитие беше забавено, в резултат на което аз започнах да си задавам въпроси за пространството и за времето едва след като вече бях пораснал.“