Уин Уенджър: Факторът Айнщайн

Уин Уенджър, Ричард По

През всичките двайсет и пет години на моята работа в областта на ускореното обучение виждах човешкият ум да извършва какви ли не чудеса. Но едно от тях ми направи особено дълбоко впечатление. През 1981 година, по време на семинар, който провеждах в Равена, Охайо, един от участниците (ще го нарека Боб С.) осъществи забележителна — и може би дори животоспасяваща — среща със своя подсъзнателен разум.

Практикувахме техниката, наречена „Отприщване на образния поток“. Бях разделил групата по двойки и един след друг всеки трябваше да описва на партньора си, на глас и със затворени очи, всички зрителни образи, които се пораждаха в съзнанието му.

По време на отприщването на образния поток е от същностно значение съответният човек да описва на глас буквално всеки образ, който се породи в ума му, независимо колко смътен, банален или странен му се струва. Но на Боб С. му било трудно да следва това правило. Когато затварял очи, в главата му веднага се появявал само един-единствен, макар и напълно ясен образ — на изтъркана автомобилна гума. Вместо да опише на партньора си какво „вижда“, Боб С. се опитвал да заличи тази „картинка“ от ума си — просто не му се вярвало, че именно подобни „безсмислени“ неща „трябва“ да вижда.

„Все казвах на партньора ми, че още нищо не виждам — сподели той по-късно — и се опитвах да извикам в съзнанието си някакъв друг, по-смислен образ. Но той настояваше да започна да му описвам каквото и да било — балончета, чертички, все едно какво. И тогава заговорих за тази стара гума, дето не ми излизаше от ума.“

Докато описвал гумата на партньора си, Боб С. изведнъж се стреснал. Та той бил виждал същата гума и „на живо“! Ами да, това била задната дясна гума на колата на годеницата му. Защо обаче този образ изпъквал в съзнанието му именно сега, толкова ярко и натрапчиво?

„Обзе ме ужасно тревожно чувство, че нещо не е наред с цялата тази работа — спомня си Боб С. — Извиних се, изхвърчах от залата и се хвърлих към телефона, за да позвъня на годеницата ми. Нея я нямаше, но хванах баща й и той отиде да провери какво й има на гумата. Оказа се, че отстрани е толкова силно протрита и нацепена, че всеки миг може да се спука.“

А ако тази гума се беше спукала на магистралата, при сто километра в час, който и да е бил в колата е щял повече от сигурно да загине. Така посланието, което подсъзнанието на Боб С. му отправило, вероятно спасило годеницата му от сигурна смърт.

Случаят с Боб С. привлича вниманието не защото е необичаен, а тъкмо напротив — защото е типичен. Човешкото подсъзнание излъчва потоци от образи, сигнали и смътни усещания почти двайсет и четири часа в денонощието, като много от тях често са заредени с прозрения и предчувствия толкова жизненоважни, колкото и това на Боб С. Но също като него, повечето от нас, хората, не отчитат и пренебрегват тези послания, дошли от глъбините на собствения ни ум. Когато подсъзнанието на Боб му отправило настойчиво, животоспасяващо предупреждение, неговият пръв импулс бил да го заглуши. Точно така постъпваме почти всички. Ден след ден, година след година, болшинството от хората заглушават своите най-дълбоки и съкровени прозрения, без дори да си дават сметка, че го правят. Повече от всеки друг фактор, именно този наш, типично човешки рефлекс — който аз наричам „Заглушител“, защото той потиска не само посланията на подсъзнанието, но често заглушава и ясния ни разум — ни пречи да разгърнем в пълна мяра умствените си способности.

Също както и повечето хора вероятно от най-ранно детство Боб С. е бил приучен да пренебрегва безспирния поток от възприятия и зрителни образи, които непрестанно прииждат в главите ни откъм подсъзнанието.

„Къде си се отнесъл?! — сигурно му се е карал учителят в клас. — Стига си мечтал, ами се стегни и съсредоточи вниманието си в урока!“

За жалост от съсредоточеното внимание няма особено голяма полза. Учените са изчислили, че човешкият мозък е в състояние да „съсредоточава вниманието си“ и да възприема около 126 бита информация в секунда. Но само слушането на говора на друг човек отнема 40 бита „съсредоточено внимание“. Следователно остават някакви си 86 бита в секунда, за да следим израза на лицето и езика на тялото на събеседника ни, да осмислим чутото и да решим какво да отговорим (виж Фигура 1.1) .