Уин Уенджър - Факторът Айнщайн

Неврологът Ричард Читович изучава години наред синестети, тоест хора, които са родени напълно синестетични. Възможно е те да виждат златисти топки, когато слушат вибрафон, или стъклена колона, когато вкусват нещо с дъх на мента. Когато опитват една или друга храна, някои синестети имат усещането, че към кожата им се притискат различни геометрични форми. Други неволно започват да извиват телата си в характерни фигури като отговор на определени думи, които чуват. Това състояние на синестезия напомня нишката с подутинки, мъглявини и цветни зърна, която виждал руският журналист Шерешевиески, когато чувал определени срички. Всъщност той е класически пример за синестет.

Веднъж, докато правел радиоактивен скенер на мозъка на един синестет, Читович бил направо потресен от изненада, когато видял, че в моментите на синестетични изживявания, в мозъчната му кора (кортекс) приижда силен приток на кръв. „Никога, никога, никога досега не сме наблюдавали подобно нещо!“, отбелязва Читович по-късно. Кортексът, или „сивото вещество“, обикновено се смята за „най-човешката“ част от мозъка, отговорна за високо интелектуалния тип мислене. След като открива, че по време на синестезия в кортекса навлиза приток на кръв, Читович изказва хипотезата, че смесването на сетивата сигурно се осъществява дълбоко в лимбичната система, тоест в онази инстинктивно действаща част от мозъчното подкорие, където се пораждат най-силните и най-първични инстинкти — гладът и жаждата, сексуалното желание, емоциите.

При несинестетичните хора кортексът действа като Заглушител, който потиска синестезията и я задържа безопасно овладяна в недрата на мозъчното подкорие. Ето защо на съзнателно ниво при повечето хора съществуват привидно строги граници между петте сетива. Но изглежда, че подсъзнателният ни ум действа в един напълно синестетичен свят.

Неврологът Антонио Дамасо изучава жертви на прозопагнозия — състояние, при което мозъчна травма е разрушила съзнателната способност за разпознаване на лица. Дамасо показвал на пациентите си снимки на различни лица — някои на техни приятели и роднини, други на известни личности, трети на напълно непознати им хора. На съзнателно ниво пациентите му не разпознавали нито едно от тях. Но когато гледали някое лице, което би трябвало да познават, измерената електрична проводимост на кожата им се увеличавала драстично — белег за наличие на емоционален отклик на снимката пред очите им. Дамасо стига до заключението, че в действителност пациентите му разпознавали лицата на подсъзнателно ниво, но поради получената мозъчна травма това разпознаване не можело да достигне и да проникне в съзнателния им ум.

Подобен ефект се наблюдава и при така нареченото „сляпо зрение“. Изглежда че хора, ослепели вследствие на мозъчна травма — а не поради нараняване на очите или на зрителния нерв, — не изгубват способността си да виждат. Но мозъкът им не може да осмисли на съзнателно ниво зрителните импулси. Когато д-р Антъни Марсел от университета в Кембридж приканил свои ослепели след мозъчна травма пациенти да вземат някой от предметите, поставени на масата пред тях, те просто протягали ръка и уверено вземали един или друг предмет, без изобщо да опипват или да се колебаят — нещо напълно невъзможно, ако има пълна липса на зрение. Други експерименти показват, че ослепелите след мозъчна травма хора могат да избират от подредени една до друга фигури с различна форма именно онази, която им бъде поискана.

По подобен начин синестетичните възприятия изглежда нахлуват в кортекса откъм подкорието, без повечето от нас да отчитат съзнателно съществуването им. Заглушителят в мозъка изчиства съзнанието ни от тези смущаващи работата му сигнали, но макар и недоловими за нас, техните ефекти оставят отпечатък върху изживяванията ни и са също толкова недвусмислени, колкото и галваничната реакция на кожата при пациентите с прозопагнозия на д-р Дамасо и безпогрешната умелост на ослепелите пациенти на д-р Марсел.

Свидетелства за синестетичността на нашия подсъзнателен ум откриваме в редица общоприети обрати на речта — например когато казваме, че синият цвят е „студен“, че гласът на някоя жена е „сладък“ или че даден звук е „остър“. Тези метафори нямат никакъв рационален смисъл, но инстинктивно всички хора ги разбират напълно безпогрешно.

„Знаете ли защо в ресторантите свири музика? — ме попита веднъж един синестет. — Защото музиката променя вкуса на абсолютно всичко. Ако музиката бъде подбрана правилно, всяка храна ще има прекрасен вкус. Несъмнено хората, които работят в ресторантите, са наясно с това.“ Може и да са наясно. Но дори да знаят причината, поради която обикновено подбират много подходяща музика, това тяхно знание е несъзнателно, напълно инстинктивно. Следователно несекващият поток от несъзнателни сетивни възприятия обогатява и стимулира живота ни по безкрайно много скрити начини.