Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Горното дава и част от обяснението на това защо доместикатите от Плодородния полумесец са се разпространили толкова бързо на изток и на запад: просто те вече са били добре пригодени към климата на регионите, в които са били пренесени. Например с преминаването си от унгарските степи в Централна Европа (около 5400 г. пр.Хр.), земеделието се разпространява изключително бързо — съдейки по археологическите данни, всички селища на ранни земеделци в тази обширна територия от днешна Полша до Холандия (за които е характерна керамиката с линейни декоративни мотиви) са възникнали почти едновременно. По времето на Христос всички житни култури от Плодородния полумесец вече са виреели в околовръст от 8000 мили — от атлантическото крайбрежие на Ирландия до тихоокеанското на Япония. Тази експанзия по оста запад-изток на Евразия е и най-дългата отсечка от „суша“ на цялото земно кълбо.

Ето как евразийската континентална ос е позволила на посевите от Плодородния полумесец да се разпространят бързо и да стимулират появата на земеделието в цялата ивица между умерените ширини от Ирландия до долината на Инд и да обогатят вече възникналото самостоятелно земеделие в Източна Азия. Съответно евразийските растения, които са били култивирани за първи път далеч от Плодородния полумесец, но на същата ширини, са получили възможност да се разпространят в обратна посока — към същия този „полумесец“. Днес, когато посевите се пренасят на всяка точка от земното кълбо с кораби и самолети, можем да бъдем сигурни, че хранителното меню е истински миш-маш от най-различни географски ширини. Менюто в типичното американско заведение за бързо хранене включва пилешко (одомашнено за първи път в Китай), картофи (от Андите) и царевица (от Мексико), подправени с черен пипер (от Индия) и полети с чашка кафе (от етиопски произход). Но още преди две хилядолетия римляните са се хранели с подобен „миш-маш“ от продукти, в по-голямата си част получени за първи път в съвсем други страни. От тях само жълъдите на дъба и макът са се срещали и на Апенинския полуостров. Основните продукти обаче са фигурирали в пакета от Плодородния полумесец, допълнен с дюлята (от кавказки произход), просото и кимиона (култивирани в Централна Азия), краставицата, сусама и цитрусовите плодове (от Индия) и пилешкото, ориза, кайсията, прасковата и „класатото“ просо (от Китай). Макар и дивата ябълка да се е срещала в цяла Западна Евразия, в Рим тя е била култивирана чрез прилагането на някои по-специфични техники като ашладисването, разработено за първи път в Китай и след това разпространило се и на запад.

Евразия може и да предлага най-голямата ивица суша, простираща се на една и съща географска ширина, което ще рече и най-драматичния пример за бързо разпространение на доместикати, но има и други подобни примери. С подобна бързина се е разпространил още един „пакет от доместикати“, комплектуван за първи път в Южен Китай и след това допълнен с някои местни представители при пренасянето му в Югоизточна Азия, Филипините, Индонезия и Нова Гвинея. Само за 1600 години този пакет в окончателния си вид, включващ земеделски култури като банани, таро и ямс, и домашни животни (кокошки, свине и кучета) преминава повече от 5000 мили на югоизток, за да стигне и до полинезийските острови. Подобен пример е и разпространението в Африка (в посока изток-запад) от зоната Сахел, но на етноботаниците предстои още доста работа, за да уточнят детайлите.

Нека сега съпоставим лекотата, с която е протекло това разпространение по оста изток-запад в Евразия, с трудностите, които то е срещало по оста север-юг в Африка. Повечето от основоположните култури от Плодородния полумесец са стигнали съвсем бързо до Египет, след което са се разпространили още по̀ на юг, за да стигнат и до студените планински райони на Етиопия, където разпространението им е спряло. Субтропическата (или „средиземноморска“) зона на Южна Африка е щяла да бъде идеална среда за тях, но тропическите условия на двете хиляди мили, разделящи Етиопия от най-южната част на континента, са се оказали непосилно препятствие. Вместо това земеделието на юг от Сахара е започнало с култивирането на диви растения от рода на сорго и африкански ямс, характерни за зоната Сахел и тропическа Западна Африка и пригодени към горещия климат, обилните летни валежи и относително постоянната продължителност на деня, характерни за тези ширини.

По същия начин и разпространението на домашни животни на юг от Плодородния полумесец към Африка е било спряно (или поне забавено) от климата и заболяванията, особено трипанозомните, пренасяни от мухата цеце. Конят например никога не е успял да се наложи на юг от западноафриканските царства, разположени на север от екватора. Напредването на кравите, овцете и козите е спряло за цели две хилядолетия в северния край на равнината Серенгети, където впрочем са възникнали и някои нови типове на човешки икономически общности, както и нови породи добитък. Едва през първите три века от нашата ера (т.е. близо осем хилядолетия след появата им в Плодородния полумесец) кравите, овцете и козите са стигнали и до Южна Африка. Тропическите африкански земеделски култури също са имали проблеми с придвижването си на юг, за да се появят в най-южната част на континента заедно с черните бантуски земеделци — малко след като тук е пристигнал и домашният добитък. Но пък тези тропически култури никога не са успели да прекосят Фиш ривър, на чиито брегове са били спрени не от друго, а от новите — субтропически — условия, към които не са били пригодени.