Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

А защо изобщо разпространението на посевите от Плодородния полумесец е станало толкова бързо? Отговорът се крие донякъде в осовата ориентация (изток-запад) на самата Евразия, с която започнах тази глава. Както знаем, разположените на една и съща географска ширина региони (независимо дали на изток или на запад) се характеризират с една и съща продължителност на деня и последователност на сезоните. Макар и в по-малка степен, те са склонни да споделят и същите заболявания, режими на температурите и валежите, както и същата естествена среда или биом (т.е. тип вегетиране). Например Португалия, Северен Иран и Япония са разположени приблизително на една и съща географска ширина, макар и всяка от тях да се намира на 4000 мили от другата. И трите имат подобен климат, който доста се различава от този на земите, разположени едва на 1000 мили по̀ на юг от всяка от тях. Типът естествена среда, известен като „тропическа джунгла“, се простира до 10-ия градус северно и южно от екватора, докато този, който определяме като „средиземноморски“ (например калифорнийският чапарал или европейските храсталаци маки ) обхваща ивицата между 20-ия и 30-ия градус.

Само че покълването, растежът и резистентността към заболявания на растенията са пригодени именно към тези особености на климата. Сезонните промени, свързани с продължителността на деня, температурата и валежите, са своеобразни сигнали, които карат семената да покълват, кълновете да израстват, а зрелите растения да се обкичват със съцветия, семена и плод. Всяка растителна популация бива генетично програмирана по пътя на естествения подбор, за да реагира и адекватно на сигналите, изпращани й от естествената среда, в която е еволюирала. Тези сезонни режими варират значително на различните ширини. Например на екватора продължителността на деня е еднаква през цялата година, но на умерените ширини тя се увеличава в периода между зимното и лятното слънцестоене, а през другата половина на годината отново намалява. Сезонът на нарастването — тоест месеците, през които температурата и продължителността на деня са подходящи за растежа на посевите — е най-кратък на най-големите ширини и все по-дълъг с приближаването към екватора. А както вече споменахме, растенията също така са адаптирани и към заболяванията, характерни за тяхната географска ширина.

Тежко и горко на онова растение, чиято генетична програма не е съобразена с географската специфика на полето, в което е засадено! Представете си, че някой канадски фермер прояви глупостта да засади в нивата си царевичен сорт, адаптиран към далеч по-южни ширини, примерно Мексико. Тази нещастна царевица ще се довери на заложената в нея програма и ще покълне още през март, за да се окаже затрупана от триметрова снежна пряспа… Но дори и да бъде препрограмирана, за да покълва в по-удобно за Канада време — да кажем в края на юни, — тази мексиканска царевица пак ще си има големи неприятности, макар и от по-друго естество. Нейните гени ще й нашепват, че не е нужно да си дава много зор при растенето — достатъчно е само да узрее, било то и след пет месеца. Това би било една напълно оправдана и безопасна стратегия в мекия климат на Мексико, но в Канада ще е катастрофална, защото щом застудее на есен, растението ще загине още преди да е наляло кочаните си със зърно. На тази царевица ще липсват и гените, необходими й да устои на заболяванията, характерни за по̀ северните ширини, а онези, съобразени с мексиканските условия, ще се окажат напълно излишни. Поради всички тези особености растенията от по-малки ширини трудно се приспособяват към по-големите и обратното. Затова и посевите от Плодородния полумесец се представят добре във Франция и Япония, но хич ги няма на екватора…

Животните също са приспособени към специфичните условия на дадена географска ширина. В това отношение и ние си оставаме типични животни, в което можем да се уверим от всяка по-щателна интроспекция. Някои от нас не могат да понасят студените северни зими с техните къси дни и специфични вируси, а други пък не издържат на горещия тропически климат и специфичните за него заболявания. През последните столетия колонистите от Северна Европа са предпочитали да емигрират в задморски земи с подобен по-хладен климат на същите ширини — Северна Америка, Австралия или Южна Африка, а в Кения и Нова Гвинея са се заселвали по същата причина в планинските райони. Тези европейци, изпратени в горещите тропици, са измирали като мухи от заболявания от рода на маларията, към които местните жители отдавна вече са били развили някаква генетична резистентност.