Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

В резултат на всичко това се стига и до онова печално известно развитие на събитията в южноафриканската история. Някои от местните койсански народи (по-известни като хотентоти и бушмени) са се сдобили с добитък, но са останали без земеделски култури. Черните земеделци (банту) са ги превишавали значително по численост и са ги изтласкали на североизток от Фиш ривър, на чиито брегове е спряло и придвижването им на юг. Едва през 1652 г., когато тук пристигат по море и първите европейски заселници, заедно с целия пакет насаждения от Плодородния полумесец, земеделието получава възможност да се развие и в южноафриканските субтропици. Всички тези сблъсъци между изброените народи са допринесли за трагичната участ, сполетяла Южна Африка през съвременната епоха: най-напред койсаните са се стопили на брой, покосени от европейските вируси и пушки, после е дошъл ред на нестихналите цяло столетие войни между бели и черни, а накрая е имало и цял един век на расово потисничество (т.нар. апартейд) 22 22 Авторът визира основаването на Капската колония от холандската Ост-Индийска компания, която в хода на т.нар. Кафърски войни разширява територията си на север и впоследствие става най-голямата провинция в Южноафриканския съюз (дн. ЮАР). Темата е разгледана доста по-подробно в Глава XIX. — Б.пр. . И ето че сега потомците на европейците и черните африканци ( банту ) се опитват да намерят някаква нова форма на мирно съвместно съществуване… в бившите земи на койсаните .

Лекотата, с която производството на храни се е разпространявало в Евразия, отчетливо контрастира с трудностите, които е срещало по главните оси (север-юг) на двете Америки. Разстоянието между Мезоамерика и Южна Америка — да кажем между мексиканските планини и тези на Еквадор — е само 1200 мили, отговарящо приблизително на това, което в Евразия разделя Балканите от Месопотамия. Балканите обаче са предлагали идеални условия за повечето месопотамски насаждения и домашни животни и са ги получили в пакет в рамките на само две хилядолетия след появата им в Плодородния полумесец. Това темпо на разпространение е предотвратило възможността за самостоятелната им доместикация, както и на сродни видове, на Балканите. Мексиканските планини и Андите са били еднакво подходящи за повечето доместикати и от двата региона, но една съвсем малка част от тях — на първо място мексиканската царевица — е била пренесена от единия в другия.

Но и много други насаждения и домашни животни не са успели да преодолеят тази дистанция. Хладният климат в планинските райони на Мексико би бил идеален за отглеждане на лами, морски свинчета и картофи, които са били усвоени при аналогични условия в Андите. Но разпространението на север на тези андийски „специалитети“ е било осуетено от горещата и равнинна междинна зона на Централна Америка. Пет хилядолетия след одомашняването на ламите в Андите олмеките, маите, ацтеките и останалите коренни общества в Мексико са продължавали да бъдат без стадни животни и без никакви що-годе ядивни домашни бозайници с изключение на кучетата.

По същия начин и мексиканската пуйка, и слънчогледът от източната част на Съединените щати са можели да стигнат и до Андите, ако не са били споменатите междинни тропически зони. Тези нищо и никакви 700 мили са отнели няколко хилядолетия на мексиканската царевица, тиквата и фасула, за да стигнат до американския Югозапад, а лютите чушлета и пълзящите така и не са успели да го направят (поне през праисторическата епоха). В продължение на хилядолетия царевицата не е могла да се утвърди в източната част на Щатите поради тамошния по-хладен климат и по-кратки срокове за израстване. Някъде между I и III в. царевицата най-сетне е стигнала дотам, но в качеството си на второстепенна земеделска култура. Едва към X в., когато са се появили и някои по-устойчиви на студ нейни разновидности, базираното на царевицата земеделие е допринесло за стремителния, макар и мимолетен разцвет на най-сложно структурираното общество в Северна Америка — т.нар. мисисипска култура, — на който слагат край пренесените от европейците вируси.

Нека не забравяме, че според генетичните анализи повечето насаждения от Плодородния полумесец са произлезли в резултат на един-единствен доместикационен процес, но затова пък са се разпространили толкова бързо, че са предотвратили аналогичните процеси на други места спрямо същия или сродни нему видове. За разлика от тях повечето широко разпространени земеделски култури в двата американски континента се състоят от сродни видове или дори от генетично различаващи се разновидности на същото растение, които са били самостоятелно одомашнени в Мезоамерика, Южна Америка и източната част на Съединените щати. Сродните видове са се измествали взаимно на различните географски точки, което важи най-вече за амарантите, фасула, пълзящите, лютите чушлета, памука, тиквата и тютюна. Същото се е случвало и с отделните разновидности на едно и също растение — например зеленият фасул, перуанският му събрат, лютата чушка Capsicum annuut/chinense и тиквата Cucurbita pepo . Тези следи от многобройни и самостоятелно протекли култивации също свидетелстват за бавното разпространение на културните растения в Америка по оста север-юг.