Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Едва ли някой ще отрече, че е по-трудно да извлечеш общите принципи, когато изучаваш историята, отколкото при изследванията на планетарните орбити. Но аз не смятам, че тези трудности са фатални. Такива трудности създават и някои други обекти на историческите изследвания, ала никой не оспорва мястото им сред естествените науки — например астрономията, климатологията, екологията, еволюционната биология, геологията или палеонтологията. За съжаление, популярната представа за „наука“ най-често се базира на физиката и на още няколко полета на дейност със сходна методология. Учените, които работят в тях, общо взето са склонни да игнорират всички останали полета, за които са валидни други методологии, включително и тези, в които самият аз се изявявам — екологията и еволюционната биология. Не бива обаче да забравяме, че думата „наука“ означава и „знание“ (английското science идва от латинското scire , „узнавам“, и scientia , „сведение“) — „наученото“ или „усвоено“ знание, натрупано с помощта на най-подходящите за конкретния случай методи. Ето защо изпитвам огромна съпричастност към изследователите на човешката история, тъй като те наистина се сблъскват с неимоверни трудности.

Историческите науки в по-широкия смисъл на думата (включително астрономията и подобните й) споделят много общи черти, отличаващи ги от такива подчертано неисторични науки като физиката, химията или молекулярната биология. Бих се спрял на четири от тези особености: методологията, каузалността, прогностиката и комплексността.

Във физиката основният метод за натрупване на знания е лабораторният експеримент, в който изследователят манипулира интересуващия го показател, провеждайки и паралелни контролирани експерименти (в които въпросният показател остава неизменен). Щом фиксира и останалите показатели, той възпроизвежда отново експерименталната манипулация и контролирания експеримент, за да сумира нужното му количество данни. В съзнанието на милиони хора тази стратегия, вършеща идеална работа и в химията и молекулярната биология, толкова плътно се идентифицира с науката като цяло, че експериментът сам по себе си се възприема и като най-съществения компонент на научния метод. Проблемът е, че в повечето исторически науки лабораторният експеримент очевидно би могъл да играе само второстепенна роля (ако изобщо се прилага). Съгласете се, че човек не може нито да стартира, нито да предотврати формирането на една галактика, както не може да предизвика ураган или цяла ледникова епоха (камо ли пък да ги спре), да не говорим, че той няма как да изтреби (дори и с експериментална цел) мечките гризли в някой национален парк или да върне обратно еволюцията на динозаврите. Ако иска да натрупа знания в тези области, на него ще му се наложи да използва съвършено други методи — наблюдението, сравнението и т.нар. естествени експерименти (на които ще се спрем по-нататък).

Историческите науки се занимават с причинно-следствени вериги, изградени от проксимални и абсолютни фактори. Във физиката и химията понятията като „основна причина“, „цел“ и „функция“ ако не винаги, то поне в повечето случаи звучат безсмислено, но ние не можем да минем без тях, ако искаме да разберем в какво се изразяват биосистемите като цяло и в частност човешките дейности. Например ако един биолог реши да проучи въпроса с кожухчетата на арктическите зайци, които през лятото са с ръждивокафяви оттенъци, но през зимата побеляват, той едва ли ще се задоволи с изброяването на някои по-второстепенни фактори като молекулярната структура на пигментите в заешката козина и разните му там биосинтетични пътеки. Далеч по-важни са въпросите, свързани с функцията на тази метаморфоза (да служи като защитна окраска срещу хищниците) и най-вече нейната основна причина (а тя пък е естественият подбор, започнал да действа сред някоя популация на заешки предци, които дотогава не са имали обичай да сменят цвета на кожусите си). По същата логика един изследовател на европейската история няма да се задоволи с това да опише условията, установили се в Европа през 1815 и 1918 г. (макар и в двата случая да е бил сключен мир след дълга и опустошителна „паневропейска“ война). Ако иска да разбере защо в Европа е избухнала още по-опустошителна война само три десетилетия след Ньойския договор, но първия път това не се е случило, той трябва да проучи внимателно веригите от събития, довели и до двете мирни споразумения. Затова пък химикът, констатирал сблъсъка между две молекули, едва ли ще му припише някаква „цел“ или „функция“, нито пък ще седне да му търси „основната причина“.