Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

От момента, в който е постигнато окончателното обединение на Китай (221 г. пр.Хр.), в рамките на неговата територия нито една държава не е успяла да отвоюва отново независимостта си и да я запази за по-дълго време. Макар и да е преживяла няколко периода на кървави междуособици, страната винаги е успявала отново да се обедини. Затова пък европейското обединение не се е удало дори и на такива заклети завоеватели като Карл Велики, Наполеон и Хитлер; и в най-славните си мигове Римската империя е контролирала едва половината Европа.

Тази географска свързаност и скромни вътрешни бариери са дали на Китай едно доста внушително начално предимство. Всяка част от бъдещото цяло — Северен и Южен Китай, крайбрежието и вътрешността — има своя принос със специфичните си насаждения, домашни животни и технологии. Например просото, бронзовите изделия и писмеността са се появили първо в Северен Китай, но оризищата и железодобивните технологии са възникнали на юг. На много места в тази книга аз изтъквах препятствията, с които се е сблъсквала технологическата дифузия. В Китай такива почти не е имало. Но с течение на времето неговата сплотеност се превръща и в недостатък, тъй като всеки деспот е можел еднолично да спре нововъведенията (както и често е ставало). Затова пък географската балканизация на Европа е довела до появата на десетки и дори стотици независими и конкуриращи се държавици и средища на нови идеи. Ако една държава не е усвоявала дадено нововъведение, винаги се е намирала друга, която да го направи, и това е принуждавало съседите й да постъпят по същия начин, тъй като в противен случай са рискували да загубят независимостта си или най-малкото да изостанат в икономическата надпревара. Естествените бариери в Европа са били достатъчни големи, за да осуетят всички опити за политическо обединение, но не и да спрат дифузията на технологии и идеи. Тук никога не е имало такива деспоти, които биха спрели „колелото на прогреса“, както в Китай.

Тези сравнения подсказват, че географските връзки са имали не само положителен, но и отрицателен ефект върху еволюцията на технологиите. Така или иначе технологиите са се развивали най-бързо в региони, където тези връзки са били „умерени“ — нито много оживени, нито много слаби. Технологическото развитие през последното хилядолетие в Китай, Европа и може би Индийския полуостров е и нагледен пример за комплексното въздействие на тези три вида връзки — оживени, умерени и слаби.

Естествено, за различния ход на историята в различните части на Евразия са допринесли и много допълнителни фактори. Плодородният полумесец, Китай и Европа например са били под постоянната заплаха от нашествия на конни народи от Централна Азия, но те не са били и еднакво уязвими. Една от тези номадски групи (монголите) впоследствие е разрушила древните иригационни системи на Иран и Ирак, но нито един азиатски номад не е успял да се задържи в горите на Западна Европа, започващи след унгарската пуста. Тези фактори включват и географското разположение — то е позволявало на Плодородния полумесец да контролира търговските маршрути, свързващи Китай, Индия и Европа, докато отдалечеността на Китай от другите развити цивилизации го е превърнала на практика в един гигантски остров. Тази относителна изолираност обяснява и защо някои възприети технологии впоследствие са били отхвърлени в Китай, което ни подсеща за аналогичните процеси, протекли в Тасмания и някои други острови (вж. Глави XIII и XV). Но един такъв кратък преглед може да открои не само локалните и краткотрайни исторически модели, но и по-мащабните.

Историята на Плодородния полумесец и тази на Китай също съдържат една важна поука за модерния свят — обстоятелствата се менят и старите лаври не са гаранция за бъдещи успехи. Разбира се, някой би могъл да си зададе и следния въпрос: дали пък чисто географските доводи, които излагам в тази книга, вече не са се лишили от тежест в днешния свят, когато идеите се разпространяват мълниеносно по Интернет, а материалните им резултати стигат за по-малко от денонощие и до най-отдалечените точки на земното кълбо. Някой би могъл да каже, че в състезанието между отделните нации вече важат съвсем нови правила — неслучайно се появяват и нови фаворити като Тайван, Корея, Малайзия и особено Япония.

Но ако се замислим ще видим, че тези уж нови правила са просто варианти на старите. Да, транзисторът, онзи кристален триод, сътворен през 1947 г. в лабораториите на „Бел“ в Източните щати, е прелетял цели 8000 мили, за да се приземи в Япония и да положи основите на местната електронна индустрия — ала така и не е успял да преодолее далеч по-малкото разстояние до Заир или Парагвай. Дори новите икономически свръхсили не са изскочили от нищото — това отново са общества, вложили хилядолетни усилия в изграждането на някогашните властови центрове, базирани на производството на храни, или просто са били масово с емигранти от тях. За разлика от Заир и Парагвай, Япония и другите нови свръхсили са били в състояние да се възползват бързо от въпросния кристален триод, защото вече са били изминали достатъчно дълъг път в сферата на книжовността, металообработването и централизираната власт. Двете най-ранни средища на производство на храни в света, Плодородният полумесец и Древен Китай, продължават да доминират и в модерния свят — било чрез преките си приемници (като КНР), било чрез страни, разположени в съседни региони и изпитали отрано тяхното влияние (Япония, Корея, Малайзия и Европа), било чрез държави, основани и управлявани от задморски емигранти (Съединените щати, Австралия и Бразилия). Вероятността за световно господство на субсахарските африканци, австралийските аборигени или американските индианци засега е повече от слаба. И онзи курс, който световната история е поела преди десет хилядолетия, продължава да оказва осезателен ефект върху нас.