Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Тези примери илюстрират широкия спектър от въпроси, свързани с онези различия, които нямат пряко отношение към околната среда и в началото са играели незначителна роля, за да се превърнат с течение на времето в трайни и важни културни особености. Тяхното значение тепърва трябва да се изяснява. И ние можем да открием интересуващите ни отговори, ако насочим вниманието си към онези исторически модели, които продължават да бъдат загадка за нас, въпреки че вече си изяснихме ролята на основните географски и екологически фактори.

Какво да кажем за индивидуалната специфика? Един добре познат пример от близкото минало е неуспешният опит за атентат срещу Хитлер на 20 юли 1944 г., едновременно с който е трябвало да избухне и въстание в Берлин. И двете начинания са били планирани от германци, които са били убедени, че войната не може да бъде спечелена и са искали да сключат мир, когато Източният фронт все още се е простирал главно в очертанията на Русия. Хитлер е бил ранен от избухналата бомба с часовников механизъм, скрита в една чанта с книжа, под заседателната маса и най-вероятно е щял да загине, ако бомбата е била заложена малко по-близо до стола, на който е седял. И днешната карта на Източна Европа, както и целият развой на Студената война щяха да изглеждат по съвършено различен начин — стига Хитлер да беше загинал и войната да бе свършила още тогава.

Не толкова известно, но с още по-съдбовни последици е и едно транспортно произшествие от лятото на 1930 г., или близо две години и нещо, преди Хитлер да вземе властта в Германия. Тогава пък автомобилът, в който той се е возел (и то на „мястото на самоубиеца“, т.е. седалката вдясно от шофьора), се засякъл на пътя с някакъв тежкотоварен камион. Камионът обаче успял да отбие в последния момент, преди да връхлети и размаже колата на фюрера. Като имаме предвид до каква степен психопатологичното у Хитлер е определяло нацистката политика, можем да предположим, че и Втората световна война е щяла да протече по доста по-различен начин, ако шофьорът на камиона е натиснал спирачките само с една секунда закъснение.

Можем да посочим и много други, чиято индивидуална специфика е оказвала влияние върху хода на световната история: достатъчно е да споменем Александър Македонски, Август, Буда, Христос, Ленин, Мартин Лутер, инкският император Пачакути, Мохамед, Вилхелм Завоевателя и зулуският крал Шака. До каква степен всеки от тях е влияел на хода на събитията, а не „просто“ е реагирал най-адекватно в създалата се ситуация? За първия случай важи казаното от историка Томас Карлайл: „Всемирната история, или разказът за всичко онова, което човек е постигнал в този свят, е всъщност История на Великите личности, които са работили тук.“ На противоположното мнение е бил пруският държавник Ото фон Бисмарк, който, за разлика от Карлайл, е познавал изтънко скритите механизми на политическата игра: „Задачата на политика е да чуе Божиите стъпки, отекващи в историята, и да се опита да Го хване за пеша на палтото, точно когато Господ минава край него.“

Подобно на културната, и индивидуалната специфика е оставила редица „бели петна“ в световната история. И това също й придава непредсказуем характер, наред със „слепите“ природни стихии, за да ни попречи да видим по-общите причини. Но с оглед на целите, които си поставяме в тази книга, въпросната специфика едва ли ще ни е от полза, тъй като и най-ревностният привърженик на теорията за „великата личност“ трудно би могъл да разтълкува най-мащабния исторически модел само въз основа на делата на неколцина души, колкото и мащабни да са те. Да, Александър Македонски може би наистина е успял да ускори развитието на вече грамотните, произвеждащи храни и боравещи с железни сечива държави в Западна Евразия, но той самият няма нищо общо с факта, че тогава, когато там са се появили държави, в Австралия е имало само общности на ловци-събирачи, непознаващи нито писмеността, нито железните сечива. Може би ще е най-разумно да кажем, че този въпрос — за ефекта от индивидуалната специфика върху историческото развитие — остава открит.

Историята общо взето не се смята за точна наука, а за нещо близко до хуманитаристиката. В най-добрия случай я класират при обществените науки, и то като най-„ненаучна“ от всичките. Научните изследвания на различните системи за управление обикновено се определят като „политология“, а Нобеловата награда по икономика обикновено означава, че носителят й се изявява не в стопанския сектор, а в сферата на „чистата“ (икономическа) наука. По тази причина отделните исторически дисциплини много рядко се възприемат като части на едно цяло, наричано с общото име „История“. Повечето историци дори не се смятат за учени и получават много слаба подготовка в сферата на утвърдените „академични“ дисциплини и техните методологии. Усещането, че историята е някакво там море от подробности, кара по-артистичните натури да ръсят разни сентенции от рода на: „Историята ли? Абе това са само сухи факти“, „бабини деветини“ или „В историята има само един закон — този на калейдоскопа“ и прочее в същия дух.