Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Съдейки по наличните данни можем да приемем, че и тези три групи са се разсеяли почти по едно и също време, макар и не на толкова обширна територия, колкото малайско-полинезийската. Задоволили са се с това да станат предци на коренните жители на остров Тайван (само на 80 мили от китайския материк). И тези тайвански „аборигени“ са разполагали почти еднолично със своя остров, докато през последното хилядолетие континенталните китайци не са започнали да се заселват масово там. Притокът на континентални китайци се е увеличил след 1945 и особено 1949 г. (когато китайските комунисти побеждават китайските националисти), така че днес „аборигените“ съставляват едва два процента от общото население на Тайван. Тази концентрация на три от общо четирите австронезийски групи в Тайван подсказва, че точно този остров е бил и прародина на австронезийските езици, защото е разполагал и с най-много време (говорим за хилядолетия), за да се стигне до такова езиково разнообразие. Тоест всички австронезийски езици, днес разпространени от Мадагаскар до Великденския остров, са тръгнали така или иначе от Тайван.

Вече можем да се обърнем към археологическите данни. Руините на древните поселища може и да съдържат предимно кости и грънци, а не вкаменени слова, но ни разказват достатъчно ясно за начина, по който са протичали миграциите не само на праисторическите хора, но и на някои културни артефакти, които биха могли да се свържат с определени езици. Подобно на останалия свят, и по-голямата част от австронезийския регион — Тайван, Филипините, Индонезия и много острови в Пасифика — първоначално е била обитавана от ловци-събирачи, които не са разполагали с керамика, полирани каменни сечива, домашни животни и земеделски култури. (Единственото изключение от това правило са някои по-отдалечени острови като Мадагаскар и тези от Източна Меланезия, Полинезия и Микронезия, до които ловците-събирачи така и не са успели да се доберат и те са останали безлюдни чак до австронезийската експанзия.) Първите археологически свидетелства за нещо по-различно идват от… ами да, от Тайван! Някъде в началото на IV хилядолетие пр.Хр. на Тайван, както и на отсрещния китайски бряг, започват да се появяват полирани каменни сечива плюс един характерен грънчарски стил (т.нар. „керамика от Дапънкън“, Ta-p’en-k’eng pottery ), възникнал малко преди това във вътрешността на Южен Китай. В някои по-късни тайвански поселища са открити също така и останки от ориз и просо, което говори за някакво земеделие.

Дапънкънските поселища в Тайван и по южнокитайското крайбрежие са пълни с останки от рибени кости и черупки на мекотели, а също и с някои каменни сечива — тежести за рибарски мрежи и длета („тесли“) за издълбаването на еднодръвки. Явно тези първи неолитни жители на Тайван са били и достатъчно умели навигатори, за да се занимават с дълбокоморски риболов и редовно да кръстосват Тайванския проток, разделящ техния остров от азиатския материк. Би могло да се каже, че протокът е послужил като своеобразен „учебен плац“, на който тогавашните жители на континентален Китай са усвоили нужните им мореплавателски умения, за да осъществят след време и своята мащабна експанзия в Пасифика.

Един специфичен артефакт, свързващ тайванската дапънкънска култура с по-късните островни култури от Тихия океан, е чукалото за дъбене — каменно приспособление, с чиято помощ неолитните хора са превръщали влакнестите кори на някои дървета в основен материал за изплитане на въжета, мрежи и облекла. В момента, в който са излезли от периметъра на вълнодайните домашни животни и влакнодайните растения, което ще рече и на вълнените дрешки, тихоокеанските хора са станали зависими от онези дървета, чиято кора трябва да се счука, за да се превърне в „тъкан“ за техните облекла. Жителите на Ренел, една типична полинезийска култура, европеизирана чак през 30-те години на XX в., ми обясниха, че едно от хубавите неща на европеизацията било това, че на острова им най-сетне се възцарило спокойствие. Вече не ехтял отвсякъде тътенът на каменните чукала, с които дотогава всеки божи ден бъхтели кори от зори до мрак!

Археологическите данни показват, че след като дапънкънската култура е достигнала Тайван, в рамките на хилядолетие и нещо някои култури, очевидно произлезли от нея, са се разпространили нашир и надлъж, за да запълнят целия днешен австронезийски ареал (Фигура 17.2). Находките включват основните каменни сечива, керамика, кости на домашни свине и останки от културни растения. Например орнаментираните дапънкънски съдове са отстъпили място на неорнаментираната (или „червена“) керамика, каквато се среща на отделни обекти във Филипините и индонезийските острови Целебес и Тимор. Този културен „пакет“, съдържащ керамика, каменни сечива и доместикати, се е появил около 3000 г. пр.Хр. на Филипините, около 2500 г. пр.Хр. — на Целебес, Северно Борнео и Тимор, около 2000 г. пр.Хр. — на Ява и Суматра, а около 1600 г. пр.Хр. — и в новогвинейския регион. Тук, както ще видим, експанзията рязко е набрала скорост, досущ като скутер, тъй като преносителите на този културен „пакет“ сякаш са се втурнали стремглаво на изток в Тихия океан, за да финишират колкото се може по-бързо на необитаемите архипелази след Соломоновите острови. Последните фази на експанзията, протекли през първото хилядолетие от нашата ера, се изразяват в колонизирането на всеки полинезийски и микронезийски остров, който е можел да бъде обитаван и от човешки същества. По-изненадващото е, че паралелно с това тя се е разпространявала и на запад, през Индийския океан към източното крайбрежие на Африка, за да завърши в крайна сметка на Мадагаскар.