Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Въпросната китайска вълна е била толкова мощна, че предишните народи от тропическа Югоизточна Азия са оставили само незначителни следи в днешния й етнически облик. Съхранили са се само три реликтни групи на ловци-събирачи — негритосите-семанги на Малайския полуостров, коренните жители на Андаманските острови и ведоидските негритоси от Шри Ланка, — което пък подсказва, че някогашното население на Югоизточна Азия най-вероятно е било тъмнокожо и къдрокосо, тоест подобно на съвременните новогвинейци, но не и на светлокожите и правокоси южнокитайци или на съвременните югоизточни азиатци, които, както казахме, са техни потомци. Същите тези „негритоси“ от Югоизточна Азия може би са и последните оцелели от онези многочислени някога народи, колонизирали преди 40 хилядолетия Нова Гвинея. Семангите са запазили ловно-събираческия си бит, независимо че винаги са търгували със съседите си земеделци, но са възприели от тях и един от австроазиатските езици — като по същия начин, както ще видим по-нататък, филипинските негритоси и африканските пигмеи са възприели езиците на своите търговски партньори. Само на изолираните Андамански острови са се съхранили езици, нямащи нищо общо с южнокитайските езикови семейства — последните останки от може би стотиците някога езици, говорени в Югоизточна Азия.

Дори Корея и Япония са изпитали много осезателно китайското влияние, независимо че географската изолация им е гарантирала, че няма да се лишат от родните си езици или от пък физическите и генетичните си черти, както се е случило с народите от тропическа Югоизточна Азия. Корея и Япония са възприели от Китай ориза през II хилядолетие пр.Хр., обработката на бронз — през I хилядолетие пр.Хр., а писмеността — през първото хилядолетие от нашата ера. Китай им е предал също така западноазиатската пшеница и ечемика.

Не бива обаче да преувеличаваме ролята, която Китай е изиграл в изграждането на източноазиатската цивилизация. Нека не оставаме с впечатлението, че всички културни нововъведения в този ареал са идвали само от Китай, а корейците, японците или жителите на тропиците са били някакви ретроградни „варвари“, които с нищо не са улеснявали този процес. Древните японци са създали някои от най-древните керамични изделия в света и са заживели в селища, препитавайки се от богатите местни морски ресурси, много преди в земите им да се появи производство на храни. А и някои от характерните за региона земеделски култури вероятно са били усвоени за първи път (или поне самостоятелно) именно в Япония, Корея и тропическа Югоизточна Азия.

Но дори и при това положение ролята на Китай е била непропорционално голяма. Например китайската култура се ползва все още с толкова голям престиж в Корея и Япония, че японците нямат никакво намерение да се откажат от своята традиционна — но погледната по същество китайска — писменост, независимо че тя не е особено съвместима с тяхната фонетика, а корейците едва напоследък заменят по-„тромавите“ и сложни китайски йероглифи със своята чудесно замислена и елегантно реализирана хангюл . Това, че китайското влияние се е запазило в тези две страни и през XX в., е още едно нагледно доказателство за преломната роля на доместикацията на растения и животни, случила се в Китай още преди десет хилядолетия. И благодарение на тези постижения на първите източноазиатски „фермери“ Китай е станал китайски , а хората от Тайланд до Великденския остров (както ще видим в следващата глава) са се превърнали в техни братовчеди.

Поне за мен историята на тихоокеанските острови намери много красноречив и нагледен израз в случката, на която станах свидетел, когато с трима мои познати индонезийци посетих един магазин в Джаяпура, столицата на индонезийска Нова Гвинея. Тези тримата се казваха Ахмад, Вивор и Сауакари, а собственикът на магазина — Пин Уа. Ахмад, който бе държавен служител, се вживяваше в ролята си на шеф, по простата причина, че двамата с него се канехме да предприемем едно екологическо изследване, поръчано от индонезийското правителство, и за помощници бяхме наели Вивор и Сауакари. Само че Ахмад досега не бе стъпвал в планинските джунгли и нямаше никаква представа какви провизии трябва да закупи. Затова и резултатите бяха комични.

Точно когато влязохме в магазина, Пин Уа бе разгърнал един китайски вестник. Виждайки Вивор и Сауакари, той продължи невъзмутимо да си чете, но щом в полезрението му попадна и Ахмад, побърза да скатае газетата под тезгяха. Най-напред Ахмад си избра някаква брадвичка, с което предизвика смеха на Вивор и Сауакари, тъй като я бе хванал наопаки. Вивор и Сауакари му показаха как трябва да го направи, че да може да я изпробва. После нещо друго привлече вниманието на Ахмад и Сауакари, а това бяха босите нозе на Вивор, чиито пръсти стърчаха във всички посоки, тъй като той през живота си не бе слагал обувки. Сауакари веднага грабна най-големия номер обувки от щанда и ги наложи върху крачищата на Вивор, за да ги премери на око. Оказаха се малки, при което последва нов изблик на смях, в който се включиха „шефът“, Ахмад и Пин Уа. След това Ахмад си хареса едно пластмасово гребенче и се зае да вчесва прилежно правите си смолисточерни коси. В един момент се втренчи в ситните къдрици на Вивор… и му подаде новата си придобивка. Гребенчето обаче тутакси запъна на място, а когато Вивор се опита да му помогне със сила, то изпука и се счупи. Отново избухна жизнерадостен кикот, в който се включи и самият Вивор. Последният напомни на Ахмад, че е хубаво да купи повечко ориз, защото единствената храна, която можехме да си набавим в планинските селища, бяха бататите, от които обаче Ахмад най-редовно получаваше разстройство. При споменаването на този деликатен детайл избухна нов прилив на кръшен смях.