Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Някои нововъведения са се разпространили в обратната посока — от Южен към Северен Китай, а от тях по-специално внимание заслужават обработката на желязо и отглеждането на ориз. Но най-често посоката е била север-юг. Тази тенденция се откроява най-отчетливо при писмеността: за разлика от Западна Евразия, произвела множество системи — например шумерските клинописи, египетските йероглифи или хетската, минойската и семитската азбука, — Китай е създал само една (и то доста добре документирана). Била е усъвършенствана в Северен Китай, след което се е разпространила (и изместила) наличните местни системи, за да се превърне в тази, която и до днес се използва в Китай. Другите по-съществени особености на севернокитайските общества, разпространили се и на юг, са включвали обработката на бронз, синотибетските езици и… образуването на държави. Между другото, и трите най-ранни китайски династии — Ся, Шан и Джоу — са се появили именно в Северен Китай през второто хилядолетие преди Христа.

Съхранените писмени документи от I хилядолетие преди Христа показват, че етническите китайци са били склонни (подобно на немалко наши съвременници) да смятат всички други за „варвари“ — което ще рече, че дори и жителите на Северен Китай са смятали тези от Южен Китай за по-„низши“ твари. Например един автор от края на Джоу (I хилядолетие пр.Хр.) определя останалите китайски народи по следния начин: „Природата на хората от тези пет области, Междинните държави, Жун, И и дивите племена около тях е такава, че не може да се промени. Източните племена се наричат и , сплитат косите по по-особен начин и татуират телата си. Някои от тях дори изяждат храната си, без да са я сложили преди това на огъня.“ По-нататък същият автор от династия Джоу описва още няколко племена от юга, запада и севера, които споделяли същите „варварски“ особености — например ходели по по-особен начин (ситно-ситно, с прибрани пети), татуирали си челата, обличали се в кожи, живеели в пещери, не ядели хляб и, разбира се, не готвели храната си на огнище.

Държавите, организирани или създадени по модела на севернокитайската династия Джоу, са се разпространили през първото хилядолетие преди Христа и в Южен Китай, а кулминацията на този процес е намерила израз в политическата унификация, осъществена при династия Цин (221 г. пр.Хр.). Тази унификация е достигнала своя апогей, когато моделът на грамотните и „цивилизовани“ китайски държави е бил усвоен (или прекопиран) и от безписмените „варвари“. В някои случаи тя е била доста агресивна — например основателят на Цин 33 33 И по-точно Циншъ Хуанди, Първият император, основал през 221 г. пр.Хр. „първата централизирана, автократична феодална империя в китайската история“. Въпросното събитие е станало през 213 г. пр.Хр. и е включвало жестоки гонения на конфуцианците и представителите на другите философски школи. (Неслучайно Мао Дзъдун го е смятал за образец за „мъдър и прозорлив държавник“.) — Б.пр. е заклеймил всички по-рано написани книги, в които се е споменавало за възникването на предишните държави, включително и за създаването на писмеността, и е заповядал всички те да бъдат изгорени — за огромно неудоволствие на днешните изследователи на древнокитайската история и писменост. Но най-вероятно е имало и други „драконовски мерки“, способствали за разпространението на севернокитайските (синотибетски) езици в останалите части на Китай и натикването на мяо-яо и други подобни езикови семейства в днешните им фрагментарни граници.

Що се касае до Източна Азия, първоначалното предимство, с което китайците са разполагали — в лицето на производството на храни, технологиите, писмеността и формирането на държавата — е оказало огромно влияние върху съседните региони. Например през IV хилядолетие пр.Хр. по-голямата част от тропическа Югоизточна Азия все още е била заета от ловци-събирачи, изработвали своите сечива от речни камъни и кремъци в духа на т.нар. хоабинска традиция (по името на днешния Хоабин във Виетнам). Впоследствие идващите от Китай земеделски култури, неолитна технология, селищни структури и керамика, подобна на тази в Южен Китай, се е разпространила и в Югоизточна Азия, най-вероятно в комплект с езиците от южнокитайските езикови семейства. По този начин, благодарение на историческата експанзия на бирманските, лаоските и тайските езици от Южен Китай, се е осъществила и „синификацията“ на Югоизточна Азия. Можем да кажем, че всички тези съвременни народи са просто потомци на своите южнокитайски братовчеди.