Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Една удобна отправна точка би била езиковата карта на Китай (вж. Фигура 16.1). Достатъчен е само един поглед, за да се усъмним в тези наши привични представи за „монолитния“ Китай. Оказва се, че освен осемте „големи“ езика — мандарин ( ханю ) и неговите седем най-близки родственика, често определяни колективно като „китайски“ и всеки от които се говори от 11 до 800 милиона души, — в Китай има и над 130 „малки“ езика, много от които се говорят само от няколко хиляди души. Всички тези езици, и „големите“, и „малките“, попадат в четири езикови семейства, които доста се различават по компактността на своето разпространение.

В единия край са ханю и родствените му, съставящи китайската подгрупа на синотибетското езиково семейство и разсеяни по цялата площ от Северен до Южен Китай. Човек може да обходи цялата страна от север до юг, т.е. от Манджурия до залива Тонкин, и през цялото време да пребивава на територия, заемана от хора, за които някой от тези „китайски“ езици е и роден. Разпространението на останалите три семейства е по-фрагментарно — най-често става дума за малки етнически „острови“, заобиколени от „морета“ от други етноси, говорещи китайски (или други) езици.

Особено фрагментарно е разпределението на езиковото семейство мяо-яо (или хмонг-миен), обхващащо шест милиона души, говорещи на пет различни езика и носещи такива колоритни имена като червени мяо, бели (или раирани) мяо, черни мяо, зелени (или сини) мяо и, за разнообразие, яо. Мяоговорещите живеят в десетки анклави, винаги обкръжени от представители на други езикови семейства и разсеяни на площ от 500 000 кв. мили, от Южен Китай до Тайланд. Над 100 000 мяоговорещи (бежанци от Виетнам) са пренесли своите езици и в Съединените щати, където са по-известни под алтернативното си наименование хмонг .

Друга също така фрагментарно е и австроазиатското семейство, чиито най-разпространени езици са виетнамският и камбоджанският. 60-те милиона говорещи австроазиатски езици са се разселили от Виетнам до Малайския полуостров на юг, а на запад — до Северна Индия. Последното езиково семейство в Китай е тай-кадай (в което влизат също тай и лао), а 50-те милиона, които говорят на тези езици, са се разселили от Южен Китай до Южен Тайланд, а на запад — до Мианмар (Фигура 16.2).

Естествено, трудно бихме обяснили тази фрагментарност на езиците от мяо-яо с това, че някой праисторически хеликоптер е сновал над континента и ги е пускал, където му падне. По-скоро можем да предположим, че тези езици някога са били много по-солидно представени, а са се превърнали в анклави вследствие на експанзията (или асимилацията), провеждана от хората, говорещи на други езици, които нерядко са убеждавали (или принуждавали) мяо-яо да се откажат от майчиния си език. Впрочем този процес на езикова фрагментация е протекъл през последните две хиляди и петстотин години и е добре документиран исторически. Предците на днешните тайци, лаосци и бирманци до един са дошли от Южен Китай. Тоест те са емигрирали в сегашните си територии през историческата епоха, като последователно са „претопявали“ потомците от предишни човешки миграции. Синоезичните са били особено усърдни в изместването и асимилирането на другите етнически групи, към които са се отнасяли с пренебрежение, защото са ги смятали за „примитивни“ и „изостанали“. Хрониките от времената на династия Джоу (1100–221 г. пр.Хр.) описват тъкмо покоряването и асимилирането на много такива некитайски народи от държави, в които са се говорели китайски езици.

Можем да разсъждаваме в няколко насоки, ако целта ни е да реконструираме езиковата карта на Източна Азия отпреди няколко хилядолетия. Първо, да проследим в обратен ред езиковите експанзии от последните няколко хилядолетия, за които разполагаме с надеждни исторически свидетелства. Второ, да приемем, че всяка съвременна страна, в която се говори само един език (или група сродни езици) и заема по-обширна територия е и едно свидетелство за някаква сравнително скорошна географска експанзия на съответната езикова група, която обаче не е разполагала и с достатъчно много историческо време, за да се диференцира на повече езици. Трето, по същата логика можем да приемем също, че всяка страна, в която се наблюдава по-голямо езиково разнообразие, но в рамките на едно и също езиково семейство, отстои и на по-близко разстояние от първоначалния център на разпространение на въпросното езиково семейство.