Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

И в това отношение Съединените щати са една абсолютно „нормална“ страна. Да вземем шестте най-големи нации в света. С изключение на една, всички те са „топилни“, които едва отскоро са постигнали политическа унификация и все още включват стотици езици и етнически групи. Например Русия, която някога е била просто едно малко славянско княжество с център Москва, дори не е започвала своята експанзия отвъд Уралските планини до 1582 г. Но оттогава до XIX в. е погълнала последователно десетки неславянски народи, много от които са запазили своя роден език и културна идентичност. По същия начин, както американската история ни разказва как един континент е станал „американски“ — по пътя на експанзията, — така и руската описва как Русия е станала руска. Индия, Индонезия и Бразилия също са сравнително нови политически формирования (или преформирования, какъвто е случаят с Индия), приютяващи съответно 850, 670 и 210 езика.

Голямото изключение от това правило за съвременните мултиетнически „топилни“ е Китай, страната с най-многобройно население в света. Днес Китай изглежда монолитен в политическо, културно и езиково отношение — поне за обикновените наблюдатели. Бил е обединен политически още през 221 г. пр.Хр. и си е оставал такъв през по-голямата част от историята си. Още от самото начало в страната е имало само една писмена система, докато модерна Европа използва десетки модифицирани азбуки. От тези милиард и двеста милиона души над 800 милиона общуват помежду си на т.нар. „мандарински китайски“ (или ханю ) — езикът, на който говорят най-много хора в света. Останалите 300 милиона използват седем други, които си приличат помежду си, както и с мандаринския, горе-долу така, както испанският с италианския. Тоест това не само че не е „топилня“, но дори е някак абсурдно да задаваме въпроса как Китай е станал китайски. Че Китай си е бил китайски, почти откакто има писана история!

Ние приемаме тази монолитност едва ли не като изконна черта на Китай и дори не си даваме сметка колко необичайна всъщност е тя. Една от причините да не очакваме чак такова „единство“ е чисто генетическа. Вярно е, че една по-широка расова класификация би поставила всички китайци под общ знаменател — в числото на т.нар. монголоиди, но трябва да отчитаме и това, че въпросната категория включва много по-ярки вътрешни различия, отколкото тези между днешните шведи, италианци и ирландци в Европа. По-специално китайците от Севера и тези от Юга доста се различават и генетически, и физически: първите приличат повече на тибетците и непалците, докато вторите са наглед по-близки до виетнамците и филипинците. Когато срещнат свои сънародници, моите китайски познати често успяват да познаят откъде са още от пръв поглед: северняците като цяло са по-високи, по-едри, по-светли, с по-остри носове и по-малки очи, които изглеждат и някак по-„дръпнати“ (поради една чисто епикантична особеност).

Северен и Южен Китай се различават също и по своята околна среда и климат: единият е по-сух и по-хладен, а другият — по-влажен и по-топъл. Генетичните различия, проявяващи се в тези две различни среди, подсказват, че хората, живели някога в тях, са били подложени на продължителна, макар и умерена изолация. В крайна сметка обаче те говорят на един и същ (или поне на доста подобен) език и споделят същата култура. Защо се е получило така?

Също така озадачаващо е и почти пълното езиково единство в Китай, особено ако отчетем огромното разнообразие в тази сфера в някои други, отдавна заселени от човека части на света. Например в предната глава видяхме, че в една Нова Гвинея, чиято територия няма и 1/10 от китайската, а хората са там едва от 40 000 години, се говорят около хиляда езика, разделени на десетки групи. Тук ще вметнем, че разликите между тях понякога са доста по-големи от тези между осемте основни езика, говорени в Китай. Има и друго: само за шест-седем хилядолетия след идването на индоевропейците в Западна Евразия са се появили над 40 езика, включително и някои доста различни помежду си като английския, финския и руския. А фосилите показват, че човечеството присъства в Китай от половин милион години! За такъв период там би трябвало да са се появили десетки хиляди езици. Къде са се дянали те?

Всички тези парадокси ни навеждат на мисълта, че някога този „хомогенен“ Китай е бил също така „хетерогенен“, каквито днес са всички по-многочислени нации в света (поне на този етап). Разликата е в това, че той бил унифициран много по-рано от тях. И тази „синификация“ е включвала не само драстичната хомогенизация, разбирай претопяване на жителите на един огромен отрязък от земната площ, но и повторното заселване на тропическа Югоизточна Азия, да не говорим за огромното влияние, което Китай е упражнил върху Япония, Корея, а може би дори и Индия. В този смисъл историята на Китай ни дава и ключа към историята на цяла Източна Азия. Ето защо в тази глава ще разкажем как всъщност Китай е станал китайски.